През 1868 г. американецът Джордж Уестингхаус изобретил въздушната спирачка. Тя работи използвайки смекчаващия ефект на въздушното налягане, за да спре движещ се влак. Железопътният магнат Корнелиус Вандербилт я нарекъл „глупаво хрумване”. Той не вярвал, че въздухът може да спре влак. Но днес въздушните спирачки се използват в автобусите и в камионите.

Въздушното налягане може да направи удивителни неща, но в състояние ли е то да задвижи влак? Само гений можел да допусне, че идеята за такъв „измислен влак” е осъществима.  Точно такъв е бил енергичният, безкрупулен, работохоличен гений с черен цилиндър Айзамбард Брунел. Той посветил живота си на инжинерството. Разработил няколко грандиозни инженерни проекта, за да улесни живота на хората. Разсипал се да строи железопътни линии, гигантски железни кораби и тунели.

Вечно бил потънал в работа и не обръщал внимание на хората. Брунел обичал да се залавя с очевидно непостижими неща. Някой път успявал, но допускал и много грешки. Една от тях била железница, задвижвана чрез въздушно налягане.

Обикновено в главата му се въртели хиляди идеи, колосални планове. ….. И всички те изглеждали толкова лесни.

Брунел с група инженери ходил в Ирландия, за да види как работи първата в света „атмосферна железница”. Железница, на която вагоните се движат бързо и тихо, задвижвани само от въздуха.

Идеята била много проста.

Мощни парни машини изпомпват въздуха от тръбата. По нея се движи бутало. То се изтласква от въздуха, който се опитва да се върне обратно. Буталото е прикрепено към пътническите вагони и ги задвижва.

Другите инженери се присмели на тази чудновата безшумна железница. Смятали я за не практична, но Брунел останал впечатлен. Той предложил да се използва атмосферното налягане в Южнодевънските железопътни линии. Тогава ирландската железница „сдавала багажа“. Но възрастни дами се юрнали да влагат спестяванията си в проекта, нали бил предложен от най-великия инженер по това време. Въздушните кули рухнали скоро.

Брунел отишъл лично да види как вървят нещата. Синът на стрелочника го развел наоколо.

– Кожените уплътнители, г-н Брунел, – прошепнал младежа, обзет от страхопочитание към великия мъж, – изсъхват и се пукат при студено време. А когато е горещо, изгниват.

– Разбирам, – отговорил Брунел. – Каква е тази отвратителна миризма?

– Трябва да е от рибеното масло. Компанията нае хора, които да минават по линията и да мажат кожата със сапун и рибено масло, за да не се втвърдява. Наистина мирише отвратително.

Те продължили да вървят и спрели при една от огромните тухлени помпени станции.

– Тук е другият проблем, – казал младежа. – Тръбите…

– Какво им е на тръбите? – изревал Брунел, заглушаван от шума на машините.

Огромната парна машина, като някой разгневен дракон, бълвала черен пушек. Пухтящите помпи засмуквали въздуха от кухите железни тръби. А с него пристигали мазна вода, ръжда и мъртви плъхове.

– Плъхове …  как са попаднали тук? – изръмжал Брунел, но вече се досещал за истината.

Гладните плъхове били изгризали намаслените кожени уплътнители и те започнали да пропускат въздух. Просмукала се вода и тръбите ръждясали.

Прочутия инженер крачел бясно, а младежа подтичвал след него, за да не изостане. Внезапно Брунел се навел, за да пипне наядената от плъховете кожа.. Младежът го погледнал с ужас.

– Нееее…! – изкрещял младия човек.

Брунел доближил ръката си към уплътнителя и младежа го хванал за рамото.

– Стой настрана, момче! – казал грубо Брунел.

– Не пипайте, моля ви…! – промълвил едва едва младежа.

– Защо не?

Тогава Брунел осъзнал надвисналата опасност. Вакуумът вътре в тръбата не бил стопроцентов, но можел да строши костите на пръстите му. Брунел отстъпил мърморейки. Имало някои неща, които и той не се осмелявал да направи.

През февруари 1848 г. Брунел заявил, че проблемите са разрешени, но седем месеца по-късно посъветвал директорите на компанията да замразят проекта.