Огънят бавно се разгаряше в печката. Клоните пращяха и съвсем слаб дим се издигаше над тях.

Явор и Цено бяха седнали край масата и сгряваха замръзналите си тела с виното, което от време на време доливаха в чашите си.

Вчера бе топло и слънцето радостно се усмихваше, а днес студен и силен вятър смразяваше всичко. Хората, колкото и да се загръщаха с дрехите си,  бяха пронизани от  тази вихрушка чак до сърцата си.

– Твърде дълго държах прошката заключена в сърцето си, – намръщи се Цено. – Смятах, че повечето хора са недостойни да получат прошка от мен. Така скрита в мен, тя покълна в сърцето ми, но разваленото зърно даде горчив плод.

– Време е да сложиш край на това, – каза Явор. – Не разбираш ли, че прошката има стойност, когато е подарена? Като простиш се освобождаваш от демоните на миналото. Те и без това не са ти необходими. Постави ново начало.

– Ще посрещна деня с опрощение, – заяви твърдо Цено. – Ще простя и на тези, които не са ме молили.

– Знаеш ли колко пъти съм кипвал от думи или действия на някого, който дори не се сеща какво ми причинява? – засмя се Явор.

– О, аз съм губил безценни часове, – сбърчи нос Цено, – като съм си представял как му отмъщавам и споря с него.

– Яростта, с която си подхранвал душата си, е засягала само теб, – каза Явор. – Този, който те е обидил, не разбира какво е направил.

– От сега нататък, – зарече се Цено, – ще прощавам тихомълком и на онези, които не осъзнават, че се нуждаят от това. Давайки прошка, аз ще се отърва от болезнените мисли. Отказвам се от горчивината, която следва всичко това. Ще простя на тези, които ме критикуват и обиждат несправедливо. Всеки, който подчинява мнението си на другите, особено, когато вижда, че то не е правилно, става роб.

– Критиците на стремежите и мечтите ти, не разбират каква висока цел си си поставил, – подкрепи го Явор. – Не допускай тяхното презрение да се отрази на поведението ти. Прости им, че нямат достатъчно прозорливост и продължи напред.

– Вече знам, – засмя се Цено, – че чуждите критики са цената , която трябва да платя, за да надскоча посредствеността. Ще простя и на себе си.

Тук Цено наведе глава, очите му се премрежиха от сълзи, а след това продължи:

– Премислял съм отново и отново всяка грешка, всеки провал, всяко неспазено обещание, всеки пропилян ден, всяка недостигната цел и всичко това водеше до неудовлетворението ми от живота. Тревогата ме сковаваше и парализираше.. Изпитвах разочарование от себе си и вместо да поправя нещата бездействах.

– Трябва да изтриеш съмненията и страховете, – каза  Явор, – които възкресяват миналото ти. То не трябва да предопределя живота ти.

– Прощавам си, – заяви твърдо Цено, – прощавам на всички, дори и на тези, които не са ме молили за това. Животът ми започва наново.

Николай и Марта мълчаливо седяха един до друг на пейката. Николай беше още младеж, буен и неспокоен. Марта бе дребна старица, винаги въздържана и спокойна. По лицето ѝ човек трудно можеше някога да види безпокойство.

– Да, знам какво си мислиш Ники, – каза Марта. – Успя да ме убедиш, че за мен има още надежда в този живот, но все пак аз съм стара. Наистина бих искала да постигна нещо макар и съвсем мъничко. Чудесно би било да остава съвсем незабележима, макар и малка следа в света.

Лицето ѝ се озари от една тиха и кротка усмивка.

Николай погледна Марта внимателно.

– Не мога да се съглася с вас.

Марта ококори очи:

– Какво лошо казах този път?

Николай въздъхна и поклати глава.

– Как си я представяте тази „съвсем незабележима следа“?

– Какво неправилно има в това? – Марта все още не разбираше какво иска да ѝ каже младежът. – Навярно мога да оставя следа, някаква съвсем мъничка.

Николай най-накрая обясни:

– Моля да ме извините за грубостта, но до сега не съм видял човек в живота си, да оставя „малка“ или „незабележима“ следа. Това изобщо не е възможно. Щом сте решили да оставите следа в света, тя ще бъде голяма….

Заинтригувана Марта каза:

– Не разбирам точно какво имаш предвид?

– Вярно е, че хората не виждат и не разбират следата, която остават в живота си. Други, като вас, си въобразяват, че ползата от делата им е незначителна.

Марта бе притихнала, за нея това бе някакво ново пробуждане.

– Всяко действие, – продължи Николай, – което човек извършва или възнамерява да направи, води до определени последствия в бъдещето.

Тя бе напълно съгласна с това. Аборта на снаха ѝ доведе до това, че семейството им остана без деца, въпреки всички лекарства и програми през, които бяха минали. Една грешка в младостта, а толкова болезнен отклик в бъдещето. И само това да беше…..

Но тя можеше да направи нещо за хората нищо, че годините ѝ не бяха малко. Една усмивка, подкрепа и съвет даден точно на време, съвсем не бяха „незабележима“ следа. Сега Марта ясно осъзнаваше това.

Те бяха приятели от деца, споделяха си всичко и търсиха съвет един от друг. Пламен имаше сериозни проблеми и бе много подтиснат. Приятелят му бе дошъл на срещата с него, за да го изслуша и ако може с нещо да му помогне.

Пламен бе навел глава и обясняваше на Виктор:

– Извиних се на всички, казах им, че съм правил много лоши неща, но вече няма да постъпвам така. Но те не ми вярват и се държат  както преди спрямо мен. Защо става така? Какво не правя както трябва?

Виктор помисли малко, а след това каза:

– Виждал си известни личности забъркали се в скандал да казват: „Направих грешка и съжалявам“.

Пламен кимна с глава.

– Скандалът отшумява, но хората не го забравят, – продължи Виктор. – Години по-късно сбъркалия отново и отново казва: „Господи, колко пъти трябва да признавам, че съм направил грешка? Докога трябва да повтарям, че съжалявам за това?“

– Да, така е, – съгласи се Пламен.

– Хората не могат да забравят случилото се, защото смятат, че този който е сбъркал не осъзнава точно какво е направил.

– Как така? – скочи Пламен. – Щом човек се извинява, той е разбрал, че е сбъркал.

– Ако човек  сгреши, – започна спокойно да обяснява Виктор, – обикновеното извинение е напълно достатъчно да оправи нещата. Но тук има нещо друго. Защото този човек не е направил грешка, а е избрал да постъпи така

– Каква е разликата? – вдигна рамене Пламен.

– Представи си, че си пред някакво препятствие, но в момента не го виждаш, правиш крачка и болезнено пострадваш. Това е грешка. Но ако знаеш, че не трябва да преминаваш от дадено място, защото може да се нараниш и  въпреки забраната преминеш, лошото се случва, но това вече не е грешка, а избор, който сам си направил.

– Искаш да кажеш, че в живота си съм допускал много грешки, като съм правел неправилен избор?

– В повечето случаи е ставало точно така. Например, не си присъствал на футболния мач, в който участва сина ти, това е бил твоя избор за момента, да не отидеш там. Или претупал си работата, която са ти поверили, независимо от това, че рано или късно ще се открие небрежността, която си проявил. Това също е в резултат на твоя избор. В очите на хората ти си егоист и мошеник.

Пламен беше пребледнял и чупеше пръстите на ръцете си несъзнателно.

– Когато направиш грешка, можеш да кажеш само едно „извинявай“, – продължи да обяснява Виктор, – но когато си постъпил по определен начин, защото така си решил, единствената възможност да възстановиш взаимоотношенията си човека, който си онеправдал, е искрено да се покаеш и да поискаш прошка.. Ако става въпрос за пари или отнета собственост вярвам, че се досещаш какво трябва да направиш? Този човек трябва да получи някакво обезщетение.

– И това трябва да направя със всички, които съм огорчил и наранил, без изключение? – въздъхна Пламен.

– Задължително, особено към подчинените си. Някои началници смятат, че ако се извинят на по-ниско стоящите от тях, ще загубят авторитета си, но те го губят именно, защото не е постъпил така.

– С подчинените ми ще бъде много лесно, но с близките ми ……, – изохка Пламен, – те трудно ще ми повярват.

– Колкото по-дълго си имал близки взаимоотношение с някой, толкова е по-трудно да го убедиш, че си се променил. Прошката коренно се различава от доверието и уважението. Прошката е свързана с миналото, а доверието и уважението са за бъдещото. Прошката е в ръцете на другите и те могат да ти я дадат или  да ти я откажат. Но изграждането на уважение и доверие е в твоите ръце и ти трябва да ги постигнеш

Въпреки болката от това, че другите не вярват в желанието му да се промени, Пламен бе решил да не се отказва. Той знаеше, че макар и по-късно нещата щяха да се обърнат в негова полза.

Дядо Симеон често се отбиваше на обекта. Той познаваше младият инженер Сидеров, който бе много груб с работниците.

Веднъж дядо Симеон не се сдържа и попита Сидеров:

– Защо толкова грубо се държиш с тези хора?

– А, така значи, грешка съм допуснал? – Сидеров иронично изгледа старецът.

– Знаеш ли как се казват? Какви проблеми имат? – настойчиво продължи старецът с въпросите си.

Сидеров бе готов да изрита старецът и да го прати по дяволите, но се въздържа, защото този човек познаваше баща му, а младият инженер много зависеше от баща си.

– Ето този там побелелият мъж е Стамат,  – продължи кротко дядо Симеон. – Той има внуци. Синът му Хари е инженер като теб, женен е и има две деца. Но скоро синът му бил уволнен и сега младото семейство живее при Стамат. След това едно от децата се разболя и имаха доста проблеми.

Дядо Симеон се огледа и посочи с ръка един млад мъж, който копаеше дупка.

– А това е и самият Хари. Както виждаш, той не се е погнусил да върши и по-тежка работа. Мая и Динко нямат още деца, макар че искат много. Динко е на твоите години. Мая направи спонтанен аборт преди три дни. Помниш ли какво каза тогава на Динко?

– Ама той не каза, че …. – явно съвестта на Сидеров бе започнала да се събужда.

– Ти му каза, че ако жена му не дойде днес на работа, ще ги уволниш и двамата.

Сидеров бе навел глава и избягваше погледа на стареца.

– Онова момче с маркуча е Мартин. Баща му е банкер, но иска синът му да работи през лятото и да се издържа сам. Момчето се бе оплакало на баща си, че трудно се работи при теб, но баща му го насърчил да остане и да не напуска. Може би банкерът те използва за пример на сина си, как да не постъпва в бъдеще. Но да си кажа честно, никой от тяхното семейство по- късно няма да каже  добра дума за теб.

Сидеров беше покрил лицето си със длани и се чудеше как да се скрие от изобличението на старецът.

– А ей там, виждаш ли онези дангалаци? – дядо Симеон продължи да обяснява. – Това са Димо, Захари и Димитър. Баща им отдавна е починал. Майка им е болна, но те нямат пари, за да я заведат на лекар. А до чешмата са Стойна с дъщеря си Мария. Те се страхуват да пият вода, защото очакват да им се разкрещиш, че са спрели да работят.

Сидеров наведе още по надолу глава, а старецът продължи:

– Мимето не е добре, почти на тридесет години е, но умът ѝ е като на 12 годишно момиче. Стойна няма право да кандидатства  за парични помощи по разни социални програми, защото преди две месеца са ѝ откраднали документите. Онзи слаб мъж е Борис, той работи на две места и се грижи сам за болната си майка. Съвестен човек е, но не вижда никаква надежда за бъдещето си. Може би за това не работи така усърдно. Затова ли му удържа 50 лева от заплатата миналата седмица?

– Платих му каквото си е заслужил, – гласът на Сидеров звучеше съвсем тихо.

– Може и да си прав, – поклати глава дядо Симеон. – А ти би ли искал да получиш каквото заслужаваш?

– Не, не бих искал да получа това, което заслужавам, – враждебната нотка в гласа на Сидеров нацяло бе изчезнала. – Надявам се не на справедливост, а на милост.

– Всички те Хари, Мая, Динко, Марин, Димо, Захари, Димитър, Стойна, Мария, Борис и още много на този строеж са много скъпи за Бога, както е скъп за теб сина ти.

Двамата замълчаха. Животът на Сидеров бе стигнал до кръстопът. Но имаше надежда за него, съвестта му се бе пробудила.

Тази вечер за разлика от други, бе тиха и спокойна. Бен с баща си и майка си бяха седнали край масата и вечеряха,

– Какво сме им направили, – попита Бен внезапно, – че всички толкова ни мразят?

Майка му отговори:

– Мразят ни, защото винаги сме постъпвали по правилния начин. Не могат да ни простят, че на мравката път правим.

„От това следва, че не трябва да да постъпваме така“- помисли си Бен, но не го каза гласно.

Баща му се изкашля и каза:

– В Полша ни мразят, защото сме по-различни от тях. Говорим, обличаме се и се храним по друг начин. В Германия ни мразят точно за обратното, че правим всичко като останалите.Други се възмущават: „Вижте ги, те се опитват да приличат на нас. Сега не можем да различим, кои са от тях и кои не“. Оправданията за омраза се менят, но не и самата омраза. Тя неизменно остава. И каква е поуката?

– Че ние не бива да ги мразим, – каза майката.

Бащата премигна зад стъклата на очилата си  и натърти:

– Не бива да сме слаби, проявата на слабост е грешка.

– И все пак какво сме им сторили? – настояваше Бен за отговор. – С какво сме ги разгневили?

– Питай враговете ни, – каза баща му, – тези,които ни преследват и гонят.

Бен бе още малък, но усещаше, че нещо не е наред. С детския си мозък не можеше да проумее, защо бяха преследвани, измъчвани и убивани.

Нима всички хора не са равни по между си? Защо те нямат равни права с останалите?

Според Бен за всички има място под слънцето. Тогава защо е необходимо това боричкане?.