През 1948 г. около Западен Берлин имало блокада. Единственият начин за снабдяването на града бил чрез въздушен транспорт.
Американският летец Гейл Хелворсен решил преди кацането си на летище Темпелхоф да спуска за децата пакети с лакомства, с помощта на малки парашути.
Скоро неговият пример последвали и други пилоти. Сладките били купени със средства, пожертвани от жителите на САЩ и Великобритания.
В пакетите обикновенно имало шоколад, дъвки и стафиди.
Ето защо самолетите доставящи тези товари до Западен Берлин били наречени „стафидени бомбардировачи“.
Архив за етикет: град
Уникални сгъваеми къщи, коит се сглобяват за минути
Мобилно жилище, което макар да предоставя минимален набор от удобства е уютно за тези, които се отправят извън града на почивка или организират частно мероприятие под открито небе.
То се явява комфортна алтернатива на палатката.
Единственото неудобство е, че такова жилище, дори и сгънато трудно се транспортира, но ако се вземе под наем и се включат повече желаещи, наемането на транспорт за превозването на тези къщи ще излезе по-евтино.
От такава възможност могат да се възползват организаторите на концерти и фестивали, които трябва да устроят сътрудниците си и гостите с жилища за преспиване, особено ако наблизо няма такива.
Дъжд от паяци
Километри от паяжини оплели жителите на австралийския град Гоулберн. Милиони паяци с паяжините си са забулили улици и домове. Това предизвикало паника сред местните хора.
Учените наричат това явление „Косите на ангела“, тъй като паяжините приличали на къдрици на ангел. Но самото явление съвсем не е толкова очарователно.
Първоначално над града направо от небето започнали да се спускат голямо количество малки черни паяци, а после те изплели толкова много мрежи, че населеният пунк се оказал „опакован“ от тях.
Това „паяково покривало“ скоро се стопило, а паяците се пръснали и хората се успокоили.
Учените обасняват това явление с „колебание на числеността“. Когато паяците станат прекалено много, те ставали по-забележими, особено след като вятърът е довял още от тях в този град.
Най-важната цел на Кирил и Методий била постигната
След горчивите си преживявания в Моравия и Венеция, причинени от фанатизма на латинското духовенство, Константин и Методий не можели да предвидят как ще бъдат посрещнати във вечния град.
Навярно дълго е мислил Константин Философ, какво да направи, за да осигури успеха на свято дело, което му е било по-скъпо от живота. Компромиси с вярата били немислими за него. Той не можел да приеме нито учението за изхождането на Св.Дух и от Сина – Filioque, което римските мисионери през 866 г. вече усърдно насаждали в България и което Цариградският събор от 867 г. под председателството на. Фотий осъдил, нито учението за главенството на римския епископ и за неговата неограничена власт над цялата Христова църква, нито другите римокатолически нововъведения.
Константин е знаел за грандиозния двубой между двамата първи църковни орли Фотий и Николай, и сърцето се е свивало от болка и очакване какво ще намери в Рим – съчувствие или осъждане.
Дошла му идеята да използува за доброто на своето дело мощите на св. Климент Римски, които той открил през време на Хазарската си мисия и сега носел със себе си.
Светите мощи на велики Божии угодници са извиквали в Христовата църква голяма
почит. Но особено през средните векове придобиването на такива мощи се считало за дар от небето и за благоволение Божие към християните и града, където те са били донасяни на съхранение.
Естествено е, че особено уважение се е отдавало и на онези, чрез които светите мощи били откривани. Константин се стремял да омекоти чрез дара на тези мощи атмосферата в Рим, да измоли ръкополагане за своите ученици и да се добере до най-главното, до признание на славянските книги от папата.
Неговият план успял.
Адриан II, като чул какво съкровище носи в Рим многоизвестният вече славянски апостол, излязъл с духовенството и с цялото гражданство извън града да посрещне с тържествена процесия свещените останки на св. Климента. При пеенето на църковни песни и горенето на безбройно множество свещи светите мощи били внесени в
града. Бог извършил в тоя ден преславни чудеса.
Папата се отнесъл много благосклонно към братя. Не толкова поради съчувствие към
великото просветително дело сред славяните, колкото от църковно-политически съображения. Така приемникът на Николая и на неговата политика одобрил славянските богослужебни книги и ги положил в църквата „Св. Мария“. По тези книги тук се отслужила св. Литургия.
Първата и най-важна цел на мисионера била постигната. Триезичниците не можели вече да пречат да се проповядва и служи на славянски. И втората цел била осъществена.
Папата наредил епископите Формоза и Гондрих (Гаудерик) да ръкоположат славянските ученици доведени от светите братя – едни за свещеници, а други за анагности.
B три последователни дни се служило на славянски език в храмовете на св. Петра, на св. Петронила и на св. Андрея. След това извършена била славянска св. Литургия и над гроба на великия апостол на езичниците св. Павел, в която взели участие епископ Арсений, един от седемте главни епископи, кардинали, и знаменитият Анастасий Библиотекар.
Приятели
Не е ясно къде са се целили, но снарядите попаднали в детски приют в малко виетнамско село, в което се намирала група мисионери. Всичките мисионери и две от децата били убити, няколко от останалите били ранени, в това число и осем годишно момиче.
Селяните поискали медицинска помощ от съседния град, в който имало връзка с американски войници.
Най-накрая дошъл военен лекар с медицинска сестра и комплект от медицински инструменти. Те открили, че момичето се намира в критично състояние. Ако не вземели веднага мерки, то щяло до умре от шок или загуба на кръв.
За преливане на кръв им трябвало спешно донор от същата група, която имало момичето. След бърз анализ, се установило, че никой от американците не притежава същата група, но някои от останалите деца, които не били ранени, я имали.
Лекарят, които не знаели добре виетнамски, къде с думи, къде с жестове, обяснили на уплашените деца, че ако момичето не получи кръв, ще умре.
Попитал дали някое от децата би се съгласило да даде кръв. Децата широко отворили очи и замълчали. След няколко напрегнати минути се вдигнала малка трепереща ръка, бързо се свалила и отново с вдигнала.
– Благодаря, – казала медицинската сестра, – как се казваш?
– Хан, – казало момчето.
Сложили Хан на леглото, намазали му ръката със спирт и вкарали във вената му игла. По време на тази процедура Хан лежал, не се движел и мълчал, но след минута се разплакал и бързо закрил лицето си със свободната си ръка.
– Боли ли те Хан? – попитал лекарят.
Хан поклатил отрицателно глава, след няколко секунди отново избухнал в плач и се опитал да сдържи плача си.
– Боли ли те Хан? – попитал докторът отново, но момчето отрицателно кимнало с глава.
След време редките проплаквания се превърнали в равномерен тих плач. Момчето затворило очи и захапал юмрука си, за да задържи риданията си.
Лекарят започнал да се безпокои: „Какво не е наред?“
В този момент дошла на помощ една медицинска сестра виетнамка. Като видяла страданието на момчето, го попитала нещо на виетнамски, изслушала го и му казала нещо с успокоителен тон. Момчето веднага спряло да плаче, тя му кимнала насърчително и на лицето на детето се появило облекчение.
Медицинската сестра казала на лекарят:
– Той си мисли, че умира. Не ви е разбрал. Помислил си е, че искате неговата кръв, за да спасите живота на момичето.
– Но защо се е съгласил тогава? – попитал лекарят.
Виетнамката превела въпроса на момчето и то казало:
– Ние сме приятели …..