В един изоставен градски парк, в центъра на детската площадка израсна топола. Никой не я бе насаждал. Семенце случайно бе попаднало в парка, покълна и въпреки трудностите, то оцеля и се превърна в стройно дърво.
Целеустремената млада красавица искаше да стане по-прекрасна от всички дървета, които растяха на известно разстояние от нея.
Всяка пролет тополата разпростираше своите клони все по на широко, сякаш се опитваше да прегърне целия свят.
Радваше се на лятото, жадно поглъщаше слънчевата светлина и благодатната дъждовна влага.
Един ден тополата забеляза тънко стъбълце пълзящо по земята.
– Помогнете ми да стигна слънцето, спасете ме, – прошепна то, когато усети, че някой му обръща внимание.
Тополата се зарадва, че случаят ѝ давал възможност да направи едно полезно и добро дело. Внимателно подхвана с клоните си слабото растение и го повдигна над земята. То веднага се хвана със своите зацепващи „ръце“ към надеждната опора.
Тополата с удоволствие поддържаше крехкото растение, предоставяйки му своите клони.
В края на лятото, новонастанилият се бръшлян оплете ниските клони на младата топола. В това време си мислеше:
„Трябва да оцелея на всяка цена в този изоставен край. Тук хора отдавна не са идвали, не е като в градините, където те преследват със брадви и ножове. Тук е истински рай за мен“.
И младият бръшлян започна да бърбори непрестанно, за да приспи бдителността на неразумното дърво:
– Толкова много се радвам на нашата среща.Хайде да станем приятели. Аз знам какво става в градините на хората и ще ти разкажа много интересни неща. Виждал съм как хората обрязват дърветата и не им дават да растат. На теб ти е провървяло, защото си попаднала в този изоставен парк. Ако беше в тяхната градина, щяха да те изкоренят и изгорят.
Тополата отговори:
– Да, аз съм много радостна тук, но ми е скучно сама. Нека бъдем приятели.
Бръшлянът се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, продължавайки да разказва страшните си истории:
– Децата чупят клоните на младите дървета. Възрастните режат старите дървета, когато опират до електропроводите или закриват светлината в техните прозорци.
Тополата слушаше и се радваше:
– Колко съм щастлива, че съм израснала на това безлюдно място, а сега си имам и такъв знаещ другар.
Минаха няколко години. Бръшляна нацяло оплете тополата. Накрая тя разбра, че бе попаднала в алчни ръце и се примоли:
– Не ме задушавай, приятелю, не ми стига въздух да дишам.
Бръшлянът се усмихна и отговори:
– Нали искаше да бъдем приятели? Ти така самоотвержено се съгласи да ми помогнеш …. Нима не видя какво става с дърветата, които растат далеч от крайградските зони?
Тополата със страх погледна на там и се ужаси. Дърветата или по скоро техните скелети се чернееха сред огромната маса победоносно зеленеещи листа на бръшляна.
Младата топола потрепери предчувствайки неизбежната си смърт. Тя искаше да каже нещо на бръшляна, но се отказа ….. дори не се опита да раздвижи още здравите си клони и да събори лъжеприятеля, а само смирено каза:
– Сама съм си виновна.
Минаха няколко години и тополата се превърна в жалко изсъхнало дърво.
