Това се случило близо до село Ридипанди близо до град Суонзи. Овцете влезли в селището и се държали много неспокойно и оживено.

По думите на местните жители, овцете бягали по улиците, прониквали в градините и нахълтвали в домовете.

Жителите на селото казали, че скоро полицаи са открили там предприятие, което в примитивни условия, произвеждало наркотици.

Вероятно остатъците от канабиса, са станали закуска за стадото овце.

За да успокоят животните, жителите са извикали специалисти.

Наскоро Петров нае дърводелец, който да ремонтира вратите, прозорците и всяка мебел, която съдържаше дърво на вилата му.

Първият работен ден на Илия, така се наричаше дърводелецът, не тръгна много добре. Спука му се гума. Счупи се електрическия му трион, а старият му пикап изобщо не поискаше да тръгне.

Петров му предложи:

– Ще те откарам до вас.

Илия само кимна с глава. През целия път дърводелецът не каза нищо. Седеше вглъбен и дълбоко умислен.

„Явно неуспехите днес, яко са го разтърсили,  – каза си Петров“.

Когато пристигнаха, Илия покани Петров на гости.

Двамата тръгнаха към уютен двуетажен дом, но преди това минаха през добре поддържана градина.

Изведнъж дърводелецът се спря пред малко дръвче и погали с ръце клоните му. Внезапно той се преобрази. Изобщо не приличаше на умисления и изпълнен с тревоги мъж, какъвто беше преди минути.

Илия тръгна към дома си усмихнат, радостно приветства семейството си. Прегърна децата си и целуна съпругата си.

По-късно, когато Илия изпращаше Петров и минаха отново край малкото дръвче, гостът не се стърпя и попита:

– Какво направи с това дърво, преди да се отправиш към дома си?

– Това дърво наричам „дървото на проблемите“, – започна да обяснява Илия. – На работата ми често възникват неприятности, но аз не мога да ги занеса в дома си, където спокойно живеят жена ми и децата ми. Затова, когато си дойда, мислено окачвам върху това дърво проблемите си и се прибирам у дома,  а сутрин отново ги забирам със мене на работата си.

Петров го изгледа изненадано, всичко това му се струваше доста странно.

– Може да ви изглежда забавно и налудничаво, – каза Илия, – но сутрин, когато стигна до дървото, проблемите на него се оказват много по-малко, в сравнение с тези, които съм оставил вечерта.

„Всеки се сблъсква с проблеми, – помисли си Петров, – но не трябва да им позволяваме да пречат на живота ни в семейството. Илия чудесно го е измислил, не е лошо и аз да пробвам“.

На  входа на Михайловския замък, в петербургската Лятна градина,  се намира висока ваза, която наричат порфирна ваза.

Тя е била подарък от краля на Швеция.

Тази ваза не е направена от порфир, а от близка по цвят разновидност на гранита. Тя се задържа на мястото си благодарение на голямото си тегло.

В началото на 21 век вазата се разцепила поради пукнатини, получени от замръзване на вода, попаднала в нея.

Тя била изкусно възстановена при реставрация на градината, като използвали вграждане на камък от същата шведска област, от където първоначално е бил добит материал за нея.

Четвърт век след края на Втората световна война в горите под Вязма бе намерен заровен в земята танк. На него се забелязваше номер 12. Люковете на танка бяха свалени надолу, а в корпуса му зееше голяма дупка.

Когато изкараха танка, на мястото на водача откриха останките на младши лейтенант. Той имаше револвер с един патрон, карта, снимка на приятелката си и неизпратено писмо.

В него пишеше:

„Здравей, Вяра!

С теб, за съжаление, няма да се видим.

Вчера по обяд стреляхме по една хитлеристка колона. Фашистки снаряд проби страничната броня и експлодира вътре. Докато карах танка навътре в гората, Васко почина. Раната ми е жестока.

Погребах Васко в брезовата горичка, докато беше още светло. Той нищо не можа да ми каже преди да издъхне. Какво да предам на дъщеря му и побелялата му съпруга.

От три танка остана само един.

Смрачаваше се и аз влязох в гората. Нощта премина в страдание, загубих много кръв. Болката пропълзя към гърдите ми и обхвана целия ми гръден кош, но на душата ми стана спокойно.

Срам ме е, че не направихме всичко, което трябваше да сторим. Другите гониха врага и не му позволиха да продължи към нашите поля и селища.

Никога не бих изживял живота си така, ако не беше ти, Вяра. Ти винаги ми помагаше там в нашето село и дори сега.

Навярно, който обича, той е добър към хората. Благодаря ти за всичко, мила! Човек остарява, но небето е вечно младо, като твоите очи, на които толкова се възхищавам. Те никога няма да остарея, няма да променят цвета си.

Ще мине време. Раните ще се заличат. Хората ще построят нови градове, ще посадят нови градини. Ще настъпи друг живот.

Пак ще се влюбиш и ще имаш красиви деца. Аз съм щастлив, че си отивам изпълнен с любов към теб.

Твой Иван“.

Вяра Петрова получи писмото адресирано до нея, след почти 30 години …

Бивш будистки монах от британското графство Нотингамшир прекарал 35 години в създаването на традиционна японска градина на пустинно мястото. Мъжът облагороден два акра земя.

76-годишният Майтрея Буда засадил череши, бамбукови дървета и други растения, които са успели да се приспособят към британската климат. Направил изкуствено езеро и го напълни с шарани.

В парка жителят на Нотингамшир медитира и провеждане чайни церемонии.

Над входа на японската градина монахът взема по 10 долара за възрастни и около пет долара на дете.

Японецът е дошъл във Великобритания през 1980 г. след странстванията си по Тайланд, Непал и Индия.

Той е похарчил около 18 хиляди долара за създаване дом си и градината, която трябвало да му напомня за родината.