Във висшето общество дамите предпочитали да бъдат „бледи“, това особено се ценяло на баловете. За достигне такава бледост девойките нищо не ядели, силно стягали корсета си, ядели само малко тебешир и пиели оцет разреден с вода.

Родината на суши се явява не Япония, а Югоизточна Азия, където вареният ориз ферментирал, а в него се поставяла риба, която благодарение на тази ферментация можела да се съхранява за дълъг период от време.

Истината е, че от това суши ядели само рибата, а киселият и ферментирал ориз се изхвърлял.

Но японците през XIV-XVI в. се досетили да добавят към ориза оцет, за да го направят подходящ за използване и да се ускори процеса на ферментацията.

Едва в началото на XIX век готвач на Йохей Ханай предложил ориз със сурова риба, създавайки съвременното суши.

Оцетът е един от античните продукти, в които става микробиологичен синтез, който по древност може да съперничи само на виното.

Най-ранното споменаване на оцета се отнася към древния Вавилон и датира от 5 хиляди години преди новата ера. Още тогава древните вавилонци са правели оцет от финикови палми, наравно с финиковото вино.

Проповедникът говорел за огнените изпитания, за закаляването на характера. Той използвал за пример варенето на месо за супа и казал:

– Когато водата заври, всичката мръсотия от месото излиза и я изхвърляме с решетъчна лъжица.

Един от слушателите, който бил готвач, след проповедта отишъл при проповедника и му прошепнал на ухото:

– Това не е мръсотия, а денатуриран протеин с много ценни съставки. Той няма естетически вид и за това го изхвърляме.

Не тайна, че италианската кухня е една от най-добрите в света. Това е известно на всеки.

Но малцина от вас знаят, че вкусно може да се похапне в много странни ресторанти.

Днес ви представям ресторанта „В затвора“.

В затвора при строг режим в крепостта Медичи може да се насладите на „вечерята на тъмничаря“.

Вечерята се приготвя от главни готвачи, които идват от всички краища на Италия.

Странното на ресторанта е, че вечерята се провежда под надзора на охранители, а сервитьори са затворници.

Какви ли не странни фобии съществуват у хората.

Магейрокофобия е страх от готвене.

Това е доста опасен страх, защото може да доведе до недохранване. За да избегне този стрес човек, страдащ от тази фобия, престава да готви и не може нормално да се храни.

Това води до влошаване на общото му състояние.

Освен това, такива хора изпитват някакъв страх от квалифицирани готвачи, въпреки че не демонстрират пред тях неуменията си в тази област.

Моника внезапно осъзна, че Владо продължаваше да държи ръката ѝ. Издърпа я бързо и му зададе въпрос, който я измъчваше от сутринта. Беше ѝ хрумнал снощи, докато ровеше в сандъчето си със стари изрезки от вестници, които бе събирала внимателно. Тя често правеше това преди да заспи.

– Наистина ли пишеш книги?

– Да, – отговори Владо, като се изпъчи гордо. – Това е моята професия.

– Нима писането на книги, може да бъде професия? – учудено попита Моника.

– А защо не? – Владо погледна в зелените ѝ очи, които излъчваха особен блясък. – Когато авторът измисля някоя история, той преживява всичко описано в нея. Без да напуска дома си, обикаля далечни страни, опознава неизвестни нему народи, среща се с най-различни хора. Говори с крале и мъдреци, пие скъпи вина без да плаща и опитва от невероятната кухня на най-добрите готвачи, без да хапне абсолютно нищо.

– Какво чувстваш, когато пишеш? – попита Моника.

– Когато седна да пиша, целият свят се променя. Трябва само да хвана писалката и да го пресъздам на хартията.

– Не те ли е страх, – попита плахо Моника, – че твоите фантазии могат понякога да ти навредят. Има идеи, които са много опасни.

– Опасно ли? Как така?

– Как можеш да си представиш нещо, което действително не съществува? Това някаква магия ли е или недостижимо вълшебство?

– Да, – засмя се Владо, – точно так трябва и да бъде, като магия, вълшебство, очарование, невероятна приказка или измислица.

Тя си спомни момента, когато разтвори ситно изписаните листове, хвърлени на масата му. Докато го чакаше прочете малко от написаното, но то бе достатъчно да я потопи в един нов свят, непознат и далечен за нея.

Сега го слушаше внимателно и макар да не разбираше всичко, знаеше, че той е един от вълшебниците, които умеят така да подредят думите, че да се получи прекрасна измислица, която докосва душата на всеки читател.