Мнохо хора смятат, че хотелът е скучно място, с минимално количество удобства и евтини мебели, но това не е така.
В света, особено в европейската част, има много необичайни и екзотични хотели, разположени на невероятни места.
Единственият хотел, който няма постоянен адрес се намира в Монголия. Той е разположен в юрта, която се премества от място на място всяка седмица.
При добро желание, лесно можете да го намерите. Той на се отделя от Улан Батор на повече от 50 километра.
Хотелът предлага на гостите юрта за 4 човека, кумис за закуска и безплатна конна езда. Такова екзотично настаняване възлиза на 3 евро за ден.

Къщата с мансарда поразява с мащабите си. Нейните размери са достатъчни, за да обезпечи комфортна почивка за една дузина хора. Тя разполага с шест спални, в това число президенската, с няколко гардероба и голяма баня.
Вилата разполага с плувен басейн и уютна тераса с отличен изглед към парка. Наблизо се намира пътечка, по кояро местните животни ходят на водопой. Тук туристите могат да видят слонове, носорози и дори лъвове. На територията на имението хищниците не проникват, взети са мерки за безопасност.
Вилата на Мандела е на 2.5 часа път с кола от Йоханесбург. По време на живота на президента, тя е била използвана като резиденция.
Ръководителят на Южна Африка е бил домакин тук на такива известни гости като Бил Клинтън и Опра Уинфри. Но сега във вилата може да отседне всеки. Въпреки това, за мен това удоволствие е доста скъпо. Нощувка ще струва най-малко 5,8-6 хиляди долара.

Старецът мразеше колегите на дъщеря си. Те бяха учители като нея, но не живееха в селото, а пътуваха от града.

Понякога някой от тях наминаваше да разтуши самотната вечер на Генчева, която живееше сама с баща си. Обикновенно посетителят носеше по някоя книга или списание. Искаше съвет от Генчева за преподаването или как да усмири някой от непокорните класове.

Баща ѝ разбираше, че целта на посещенията на младите мъже съвсем не беше свързана с търсене на съвети от дъщеря му, а по-скоро да я поухажват. Той ненавиждаше тези гости.

Често казваше на дъщеря си:

– Ние сме си достатъчни един на друг, не се нуждаем от чужда компания. А тези дето се мъкнат тук, кой знае какъв вятър ги е довял. Навярно имат и не много чисти мисли.

– Ти все имаш, нещо против тези хора, – казваше примирено Генчева. – Какво лошо видя в тях?

Старецът убедено жестикулираше след дъщеря си:

– В днешно време всички преследват егоистични цели, да не кажем долни.

– Много си критичен, татко.

– Мина времето, когато хората можеха да се харесват и обичат, без предварително да си правят сметки, – старецът стана още по-неспокоен. – Всички без изключение се интересуват само как да отмъкнат трохите от чуждата трапеза.

Дългият му, пълен с разочарования живот го бе научил, че никой току така не чука на вратата ти, всеки иска да те използва, да спечели нещо, да намаже.

– В наши дни всичко е предварително пресметнато и то с цел лична облага, – горещеше се старецът. – Казвам ти, дъще, ако питаш мен, най-добре е да си седят у дома. Какво е това нашествие. Тук да не е бакалия, хан или парламент.

Разговорът тежеше. Около масата всички млъкнаха. Звън на чаша, изтървана вилица и преместване на стол се опитаха да разкъсат тишината. Хората започнаха да се оглеждат и по някои лица плъзна неволна усмивка.

Рачо се надигна и обяви:

– Време е. Трябва да вървя. Утре съм на работа.

Валери вдигна рамени, а момичетата се спогледаха. Рачо облече анурака си и се обърна към девойките:

– Е, момичета, до скоро, – закани им се с пръст. – И да не се карате.

Вдигна глава и погледна Валери.

– Вальо, ела да ме изпратиш.

На Валери не му се излизаше никъде, но нали е домакин, пък и с Рачо бяха приятели от деца. Приведе рамене и тръгна след госта.

Когато бяха вече на двора, Рачо се обърна. Той едва различи приятеля си, който се движеше след него. Нощта беше тъмна. Луната се бе свряла някъде между облаците и сигурно сладко си покъркваше.

– Нещо не е наред с теб, Вальо, – каза с тъга Рачо. – Не ме разбирай погрешно. Знам, че според завещанието, ако се ожениш втори път, трябва да спра да ти давам пари, но знаеш, че аз съм ти приятел. И дори да се ожениш утре, аз няма да спра да изплащам дела ти.

Валери мълчеше. Не му трябваха на него пари. За какво са му като нея я няма? Нелепа случайност беше прекратил животът на Елена, а той още тъгуваше по нея.

– Исках да ти каже друго, – изкашля се Рачо и продължи. – Имам един приятел, малко смахнат е. Обича да пребарва каквото му попадне, носи се слух, че спи със собствената си дъщеря.

– Е, дано не са такива всичките ти приятели, Рачо, – засмя се Валери в мрака.

– Та като чу, че жена му умира, – продължи Рачо все едно, че не чу какво каза Валери, – отиде до града купи хладилник, пералня, видео, всичко, което тя е искала, за да може да умре щастлива. Ето това се нарича милосърдие.

– Да умре щастлива!?, – усмихна се Валери.  – А преди къде е бил? Нима тази жена е живяла щастливо с него?

– Ти си умен и прозорлив човек, – започна Рачо отдалече. – Почтен си, няма две мнения по въпроса. Готин си. Проблемът ти е, че ти липсват три неща.

Валери озадачено погледна Рачо. Бяха стигнали пред павилиона, където слабата светлина от него им осветяваше лицата.

– Така е , – продължи настоятелно Рачо, – липсват ти желание, радост и милосърдие. Тези неща вървят комплект. Ако нямаш радост, нямаш желание, а от там и милосърдие. Помисли добре и се разведри. Станалото станало, не можеш да върнеш нещата назад.

Валери хвана Рачо за ръката, поиска да му каже нещо, но се отказа и махна с ръка.

– А сега се прибирай, – каза примирено Рачо. – Ето взе да прикапва. Все едно виждам теб. Само като те погледна и ми се доплаква.

Двамата приятели се разделиха. Рачо бодро закрачи към центъра, където живееше, не искаше да се намокри. А Валери приведе рамене и тръгна към къщи. За него нямаше значение идващия дъжд, душата му плачеше ……

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.