Бай Петър бе добър стопанин. В градината му растяха най-големите и вкусни плодове и зеленчуци.

По-младите любопитстваха:

– Кажи ни, как го правиш?

– И ние искаме да отглеждаме такива плодове и зеленчуци.

Старецът се усмихваше и кротко обясняваше:

– За да навлязат корените на растението по-надълбоко в земята е необходима точна комбинация от слънце и дъжд.

– Ако има много валежи, какво се случва тогава? – бързо попита Пламен.

– Ако има много дъжд, – започна да обяснява бай Петър, – корените не навлизат надълбоко за допълнителна влага, защото тя не им е нужна. А когато няма достатъчно дъжд, корените изсъхват.

– Не можем да контролираме дъжда, за слънцето да не говорим, – започна разпалено Тодор. – Тогава какво трябва да правим?

– Нищо, – потупа го по рамото бай Петър. – Бог, Който може да дава дъжда и слънцето на определеното време, разпределя Своята екологична смесица по начин, който предизвиква корените да търсят по-надълбоко вода.

– И какво излиза? Всичко зависи от Господа?! – възкликна Наталия.

– Така е, – съгласи се бай Петър. – По подобен начин слънчевата светлина от присъствието на Сина стопля душата ни с благословенията на Неговото присъствие, докато дъждът от милост и благодат ни освежават с животворната любов и прошка.

– Колко хубаво го каза, – плесна с ръце Радостина.

А старецът продължи:

– В тези сухи времена на необходимост нека да навлезем по-дълбоко в Божията любов, да изпитаме ново ниво на интимност, което идва само от вътрешната дълбочина на духовното укрепване.

Младежите мълчаха и жадно поглъщаха думите на бай Петър.

– Здравата коренова система на вярата процъфтява в дълбоката почва на Любовта на нашия Спасител, – настървено говореше старецът. – Исус винаги е с нас, Той дава най-доброто за живота ни, точно от това, което се нуждаем най-много.

Всички тези думи звучаха на младите като балсам, но те не стихваха:

– Независимо дали преживявате потоп от непосилни проблеми в отношенията си с другите или суша е овладяла духовната ви жизненост, имате достъп до живата вода на Господ Исус. Влезте дълбоко с корените на вярата чрез Неговата праведна река от любов и Светият Дух със сигурност ще укрепи вътрешното ви същество.

Времето все още се запазваше сравнително топло за сезона. Въпреки това Жельо се чувстваше изтощен и уморен.

Той пак се оплакваше на своя приятел Желязко:

– Не изпитвам никакво удоволствие от работата си. Едва издържам края на работния ден.

– Всеки човек има нещо, което прави най-добре. Просто го открий и си намери работа според него.

Жельо въздъхна тежко:

– Работата ми е единствено за да плащам сметките си. Дори нямам представа какво най-много ми се отдава.

– Поискай съвет от Господа, – посъветва го Желязко.

– След бъркотията, която направих в живота си?! – възрази Жельо.

– Нима мислиш, че Той ще те отхвърли, ако го потърсиш?

Жельо само повдигна рамене.

– Не се съмнявай, – насърчи го Желязко, – Той знае най-добре какво е нужно в живота ти. Само Бог може да ти каже какво да правиш, защо точно това и къде да го правиш.

– Ох, – намръщи се Жельо, – лесно ти е на теб.

– Повярвай! Ти можеш да правиш нещо по начин, по който никой друг не може.

– Но какво е то? – размаха ръце Жельо.

Желязко се усмихна и потупа приятеля си по рамото:

– Не напразно е казано: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори, защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на тогова, който хлопа, ще се отвори“.

Андрей и Мария работеха усърдно. Стараеха се да бъдат справедливи и честни. Казваха истината, дори да бе в техен ущърб.

За награда бяха несправедливо обвинени. Никой не ги защити. Те бяха осъдени и попаднаха в затвора.

Между четирите стени на килията се чувстваха разбити.

Андрей бе помръкнал нацяло:

– Очаквах, че Бог ще ни изведе от тези обстоятелства и че с радост ще обявим победата на истината…. Чувствам се изоставен от Господа.

Мария го подкрепяше в този труден момент:

– Сега сме отхвърлени, но ние имаме Неговата светлина. Нека уповаваме на името Му и да разчитаме напълно на Бога.

Минаха много много месеци, докато ги оправдаят и пуснат от затвора.

Тогава Андрей си спомняше:

– Бог ме учеше, да не гледам на чувствата си, възприятията и обстоятелствата. Разбрах, че дори, когато се страхувам, трябва да се подчиня на Господа и да разчитам единствено на Него.

В каквато и да сме ситуация, Бог няма да ни изостави. Може да не Го усещаме винаги, но Той е обещал, че ще бъде с нас.

Така нашата вяра укрепва в изпитания и болка.

Празник е, а Драган се опиваше от собствената си философия:

– Времето има много скрити измерения.

– Глупости, – възрази Пламен, – времето си е време. То се измерва по определен начин.

– Много тесногръдо разсъждаваш, – упрекна го Драган.

– И какви са тези скрити измерения? – попита Пламен присмехулно.

Драган пое дълбоко въздух и започна да обяснява важно и наперено.

– Първото измерение е, когато физически се пресичаме един с друг в пространството.

– Може да се приеме, – уклончиво се съгласи Пламен.

– Второто измерение е времето, изминало от появата ни на земята, – продължи самоуверено Драган. – Това е нашата натрупана възраст.

– Ха, – възкликна Пламен сякаш бе намерил пробойна в твърденията на Дечо. – Един старец и едно бебе могат физически да пресекат пътя си в едно и също измерение на времето, но техните корени се връщат към различни слоеве на времето, от които са „израснали“.

– Има моментни потоци на времето от раждането до смъртта и всичко това тече тук и сега, – наблегна на думите си Драган. – Можеш да излезеш и да се срещнеш с хора от всички възрасти.

– А какво е следващото ти измерение? – попита Пламен.

– Това е времето, през което чрез различни дейности се обучаваш, – поясни Драган.

– Интересно, – повдигна вежди Пламен, – някои неща се получават мигновено, а за други трябват хиляди часове.

– Тайната на успеха се крие именно в това трето измерение на времето.

– Сигурен ли си? – попита скептично Пламен.

– Напълно, – изпъчи се Драган. – Тук постигаме успехите си в бизнеса, науката, спорта …

– А не си ли забелязал, – Пламен наклони главата си леко на една страна, – че каквото и да постигнеш, се чувстваш празен. Нещо не ти достига.

– Именно това кара човек да продължи напред и да превзема нови висоти, – патетично заяви Драган.

– Не ти трябват нови висоти, а Един, Който може да ти даде радост и мир, дори и в трудните ситуации.

– Имаш предвид Господ?

Пламен поклати глава утвърдително.

– Не съм убеден, че Бог съществува, – заяви Драган. – Според мен човек трябва да се усъвършенства непрекъснато.

– Това, че не вярваш, не отрича Неговата реалност и вездесъщност, а потвърждава нежеланието ти да Го приемеш.

Драган само вдигна рамене, но замълча. Той знаеше колко е ревностен Пламен особено, когато ставаше въпрос за Бог.

Донка и Магда редовно посещаваха болни и възрастни хора, които се нуждаеха от помощ.

Усмихнати и радостни лица ги срещаха, щом двете момичета пристигнеха.

Декември бе много натоварен месец за тях. Направиха много посещения, вдъхнаха надежда и занесоха много радост.

Чувстваха се уморени.

– Ох, още малко и ще започнат празниците, поне малко почивка … – въздъхна тежко Донка.

– Какви ги говориш? – погледна я строго Магда. – Толкова много хора ходят в тъмнина и трябва да получат светлина и радост. Радвай се, Исус дойде на този свят и ни дари с мир и радост, но това е дар не само за нас. Трябва да го предадем и на другите.

Донка прибра ръце пред гърдите си и вдигна очи нагоре:

– Господи, дай ми чудото да не се уморявам, а да се наслаждавам на всяко празнуване на Рождество. Помогни ми да споделям голямата радост, че Бог стана човек, за да помири изгубени хора със Себе Си, като умря на кръста за греховете им.

Всеки от нас има нужда от радост, а не просто от празнуване – ядене, пиене и подаръци.

Нека се радваме за това Кой си Ти и защо си дошъл на този ден при нас!