По време на гоненията на християни при  управлението на Марк Аврелий в град Лион били измъчвани много християни. Телата им били събирани и изгаряни, а пепелта от тях изсипвали в река Родан със думите: „Да видим, дали ще възкръснат след всичко това“.
Бедните, те не са разбирали, че Господ, Който е създал вселената от нищо, може да възстанови телата на Своите деца и да ги съживи, независимо от това, че са били изгорени и хвърлени в реката.
За Бога няма нищо трудно и ние трябва да вярваме на Неговите обещания, въпреки че за нашия човешки разум и човешка немощ това изглежда невъзможно.
Как Бог е взел земя и е сътворил нещо със съвсем друго естество?! И то телесно, не приличащо на пръст: коса, кожа, кости и жили.
Както иглата хвърлена в огъня се нажежава, но не изменя своето естество, така и мъртвите ще бъдат възкресени, „косъм от косата им няма да пропадне“.
Всички ще възкръснем, но праведните ще възкръснат за вечен живот в небесни места, а непокаялите се грешници за осъждение.

Андрей Бонар от Глазгоу бил образован и примерен християнин. Славата на безупречния му живот така бързо се разпространила, че много започнали да кръщават децата си с неговото име. Чрез него към Господа се обърнал един млад човек, за когото Бонар бил пътеводна звезда.
Случило се така, че този млад християнин прочел във вестника, че Андрей Бонар е починал. Натъжен той тръгнал към дом му и си мислел: „Какво ще правя сега без него? Сега всичко пропадна.“
Изведнъж чул:
– Не се опирай на Андрей Бонар, той е слаб и няма да може да те удържи.
Погледнал на там, от където идвал гласа и видял момиче и бавачка с две деца. Те се опирали един о друг, а били кръстени на Андрей Бонар.
„Това е един урок за мен, – казал опечаленият млад християнин. – Не разчитах ли прекалено много на Бонар, вместо да се опра на вечния и жив Господ? Ето той умря, а аз останах без опора.“
Християнската надежда е един от атрибутите на духовното въоръжение. Надеждата в Бога не допуска колебание. Господ не благоволи да помага на тези, които се надяват на човешко богатство, слава и светско могъщество, а само понякога на Бога. Напротив, човек напълно трябва да уповава на Божията помощ.
Винаги гледайте към Господа, защото той спасява надяващите се на Него. Никога не се препъват тези, чиято опора е Господ. „Надяващите се на Бога ще благоденстват“.

Един човек дошъл при един учител и му казал:
– Научи ме да се моля.
Учителят отговорил:
– Когато се молиш част от ума ти е зает с други неща.
– Не разбирам какво искаш да кажеш. От няколко месеца не мога да се моля на Господа по някаква причина, но не знам каква е тя.
– Ти ми каза: „ Научи ме да се моля“, но нищо не каза за Господа. Молитвата, която водиш вече няколко месеца е насочена към съседите ти, защото ти постоянно се чудиш какво си мислят за теб. Молитвата ти е включвала и парите като идол, защото ти непрекъснато ги желаеш. Когато се молиш ти се обръщаш и към други идоли, например, свързани със твоята безопасност и т.н. Тъй като имаш прекалено много богове на които се молиш, няма нищо чудно, че не остава време да се помолиш на истинския Господ.

Един млад човек слушал нееднократно за Исус Христос, но не бързал да го приеме в сърцето си.
Веднъж сънувал сън. Вървял край една река. От другата й страна се намирала прекрасна страна. Но живота отсам реката му се сторил по-разнообразен, отколкото този оттатък реката.
„Ще бъда още малко тук, – помислил си той, – когато поискам, мога да преплувам реката и да отида от другата страна.“
И продължил пътя си нататък.
Скоро забелязал, че реката станала по-широка и дълбока. Наоколо станало тъмно и мрачно. Изведнъж чул глас:
– Сега скочи!
Но той продължиш по-нататък. Реката все повече се увеличавала и го отделяла от щастливия бряг. Пътят му станал трудно проходим. Той се спрял и започнал да мисли, как да премине реката. Над него се разнесъл страшен глас:
– Вече е твърде късно.
Младият човек изпаднал в ужас…. и се събудил.
Този сън му помогнал да приеме Исус Христос за свой Господ.
Бързайте, не чакайте, за да не чуете страшното..:
– Късно е!

Наблюдението на същества създадени от Господа са извор на познание., от който можем да черпим без прекъсване.

От мравките научаваме да трупаме запаси за трудни моменти, от пчелите как се постига ред, от змиите невъзможността да се движим по известни следи. Мисля, че като премахнем особеностите на всеки вид има нещо, което ги обединява и това е инстинкта за самосъхранение.

У всеки у нас има нещо, което ни подтиква да живеем, което ни зове, да не даваме да бъдем отнесени от деморализацията, което ни учи, че след буря идва спокойствие.

На благословения дар вложен в нас от Създателя се дължи това, че неприятности ни нападат, но не ни унищожават. Загубата на един човек не ни обезоръжава напълно. Дори импулсът да се борим срещу смъртта на едно любимо същество не ни завлича в гроба.

Знам, че съществуват и изключения. Не малко са и тези, които не могат да устоят на жестоките превратности на съдбата.

Но нещо вътре в нас ни казва да устоим, да се вкопчим в живота със нокти и зъби, да продължим да се борим, защото още не е даден сигналът, борбата още не е свършила. Звучат последните акорди на песента, но театралното представление още не е приключило.

Само със смъртта свършват мислите, проектите, плановете, които са били в човешкото сърце, но дори и тогава, ако човек е познал Създателя си, това не е нещастие, а стъпка към едно по-добро място.

А докато дойде този преход, трябва да продължим да живеем и да го направим по най-достойния начин.

Човеците са като виното. Злите страдат и боледуват и болката и мъката превръщат в оцет една душа, която би могла да бъде приятна и сладка. Добрите също преминават през трудности и имат същия горчив опит, но също като качествените вина не се вгорчават, а с течение на годините стават все по добри.