Семейство Димитрови от скоро бяха дошли в града. Те се приобщиха към общността на месната църква, където ги приеха радушно. Те бяха още младо семейство. Имаха само едно малко момче, на което всички викаха Сашко.

Малчуганът бързо се приобщаваше към хората и вече имаше много приятели от църквата.

Един от членовете на църквата бай Манол се сприятели с малкия Сашко. Двамата редовно разговаряха „като големи“.
Един ден Сашко се похвали на бай Манол:

– След една седмица ще имам рожден ден.

– И на колко години ще станеш, – полюбопитствува бай Манол.

– На шест, – възторжено възкликна Сашко и подскочи от радост.

Хората в църквата, които бяха обикнали малкото момче, като узнаха за предстоящия празник, решиха да изненадат Сашко.

Точно на рождения ден църквата бе украсена, а на една маса бе поставена голяма торта. Когато Сашко влезе с родителите си в църковната сграда, отвред го посрещнаха с възгласи:

– Честит рожден ден!

Сашко ококори очи и се усмихна. Беше очарован от изненадата.

По-късно, когато режеха тортата Сашко се приближи до майка си и тихо попита:

– Мамо, защо тук всички ме обичат?

Да, те бяха от скоро в тази църква, но всички се отнасяха с тях като със стари приятели.

– Тяхната любов към нас, – каза майката, – отразява Божията любов. Ние не сме направили нищо, за да заслужим Неговата любов, но все пак Той щедро ни дарява с нея. Ние обичаме и нас ни обичат, защото в сърцата ни е изляна Божията любов.

Трудно бе в тези години. Особено, когато разходите надвишаваха наличните средства. Тук не става въпрос за задоволяване на капризи, а за задължения, не от заеми и храна необходима поне за ежедневието.

На Ваня ѝ оставаха последните 50 лева в банкоматната карта. Тя бе платила тока, водата, квартирата си и сметката на мобилния си телефон, но останалата сума бе съвсем минимална и недостатъчна за покриване на основните ѝ нужди за ден.

Тя отиде до банкомата, набра кода и …..тогава някой опря нож в гърлото ѝ. Ваня изтръпна. Мравки полазиха по тялото ѝ.

„Нима така ще свърши животът ми?“ – помисли си тя.

Едър мъжага от известно време дебнеше край банкомата, нетърпението му се бе изчерпало, когато Ваня се появи. Тя бе поредната му жертва.

Девойката доброволно предаде появилите се пари от машината и очакваше престъпникът да я освободи, но той зловещо изрева:

– Набери отново кода си!

Претръпнала Ваня повдигна рамене и изпълни желанието на непознатия мъж.

За изненада на крадеца, в картата нямаше повече пари, а в ръцете си той държеше жалките 50 лева, които бяха последните за момичето.

Мъжът изгледа със съжаление девойката, усмихна ѝ се и ѝ върна парите, а след това бавно се отдалечи от мястото.

Въпреки проявеното благородство, полицаите арестуваха престъпника, защото преди това той бе обрал няколко души.

На стената висеше старинен часовник. Самият той не знаеше годините си. Стоеше си там в госната, спомняйки си хората, които преди са населявали този дом. На всеки кръгъл час той запяваше прекрасна старинна мелодия.

Но този часовник бе необикновен. Той разсъждаваше и мислеше. Непрекъснато следеше обитателите на дома.

В последно време много го дразнеше поведението на Николай, 17 годишен младеж, известен в махалата безделник и прахосник.

– Пак си губи времето напразно, – дълбоко въздъхна стария часовник. – Нима този млад човек не разбира, че това време му е отпуснато от Бога, за да се приготви за Вечността?

Часовникът отброяваше  с тревога всяка минута. Искаше да извика на Николай:

„Млади човече, не прахосвай нито секунда от ценното време за неща, които нямат стойност за Вечността“.

Но можеше ли Николай да го чуе? Пък ако го чуеше, щеше ли да се вслуша в съветите му?

Един ден часовникът замря и спра на цяло. Той се бе уморил с опитите си да спре младия човек в лутането и неспирния му бяг в този свят.

– О, – възкликна Николай, когато забеляза, че стрелките бяха замрели и на кръгъл час не се чуваше вече приятна мелодия, – нашият старец навярно се е счупил. Ще трябва да купя нов.

И Николай хвърли старинния часовник в боклука.

Скоро на негово място застана нов, съвременен часовник. Той нямаше старинни орнаменти по себе си, но пластмасовите му стрелки блестяха, а корпуса му бе в еднообразен нюанс.

Новата придобивка бе доставена чак от чужбина.

За разлика от старинния часовник, новия нямаше никаква представа за смисъла на живота. И вместо ред, допринасяше за още по-голямо объркване в ежедневието.

Петър Марангозов бе добър дърводелец, всички го знаеха като такъв. Той бе ловък и сръчен майстор. Само че отлагаше всичката си работа за утре.

Когато се обръщаха към него с молба да им направи нещо, той все казваше:

– Добре, утре ще го направя!

Докато бе млад хората подканяха Петър:

– Жени се, време ти е!

А той се усмихваше и казваше:

– Добре, утре ще се оженя.

Така и не се ожени. В обещания премина младостта му. А работите му се натрупваха и ставаха много, но той все се усмихваше и казваше:

– Добре, утре ще го направя.

Каквото успееше го правеше, а когато не успееше да свърши навреме нещата, не се огорчаваше много.

Така животът му се изниза тихичко.

Една сутрин хора го помолиха да изпълни една поръчка.

Петър по навик отговори:

– Добре, утре ще го направя!

– Утре? Кога ще бъде това? – попитаха го хората. – На колко години си? Внезапно можеш да умреш и нищо няма да направиш.

Петър учудено се почеса по главата:

– Прави сте! Наистина на колко години съм сега?

Седна на стола си и започна да пресмята. Когато преброи годините си, му стана недобре.

– И това е всичко, – каза си той. – Вече съм на шейсет. Кога измина това време?

За духовния живот няма утре, сега спасявай душата си!

От радиото говорителката съобщаваше:

– От 4 септември на Слънцето е имало седем сериозни изригвания, съобщиха от НАСА. Всички те са от най-висока категория, най- мощното изригване достигна ниво  X9.3, което е най-силното наблюдавано до днес, като се изключат оскъдните сведения през миналите векове.

Внук и дядо внимателно слушаха новините. Въпреки разликата в годините, те често беседваха върху злободневните теми. Това, което чуха, не можеше да не ги развълнува.

– Слънцето е полудяло, – каза Никола. – Какво ни очаква през близките години?

Младежа нервно закрачи из стаята, сякаш се мъчеше да разреши проблемите свързани със създалата се ситуация.
– Как какво, – обади се професор Дичев, – още по-силни изригвания.

– Но това ще бъде катастрофално за човечеството, – изохка безпомощно Никола.

– Да, – съгласи се професорът. – Възможно е да излязат от строя космическите спътници, електрическата мрежа, интернет и мобилните комуникации.

– Но това ще доведе до пълен крах.

Професорът повдигна рамене:

– Слънцето е полудяло и ни остава само да се надяваме на най-доброто.

– Този свят е затънал в жажда за пари, разврат и войни, хората са забравили за своето духовно начало, – каза Никола.

– Силните изригвания на Слънцето, странната метеоритна активност и накрая страшните урагани и всякакви природни катаклизми са знак, че човечеството си е загубило ума, – поклати глава професора.

– Това едва ли ще бъде най-тежката година за нас, – размаха ръце Никола. – тези неща ще се наслагват през следващите години.

– Хората трябва най-накрая да се осъзнаят и чрез страдания, да с променят към по-добро.

– Дай Боже, но дали наистина ще стане…