Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Христо беше представителен мъж, на 42 години. Имаше три деца. Той смяташе, че щастието е пряко свързано с професионалния успех, затова бе дал всичко от себе си, цели 13 години в една фирма.

Но в момент на гняв, Христо подаде оставка и напусна фирмата. Дълго време сменяше една работа с друга, но не можеше  да намери такава, която да го удовлетворява.

Съпругата му почна работа, а това усили чувството му на недостатъчност, защото той винаги се бе гордял, че печели хляба в семейството.

Христо рядко поемаше рискове в работата си, защото се страхуваше от провал. Самооценката му драстично спадна. Смяташе се за пълен неудачник.

Той беше крайно критичен към себе си, но ако ставаше въпрос за някой друг, казваше:

– Това, че си сбърхал не означава, че е дошъл края на света. Продължавай смело напред.

Неговият приятел Динко бе дочул за неговия „двоен стандарт“ и реши да си поговори с него за това.

В един неделен ден двамата приятели седяха в близката бирария и разговаряха.

– Защо подкрепяш другите хора, – атакува го Динко, – а към себе си оставаш суров и критичен, дори си склонен да се самонаказваш и то много лошо.

– Отговорността, която изисквам от другите, не е същата за мен, – отговори Христо.

– Защо? – попоита приятелят му.

– Ако те сгрешат, това няма да се отрази на хляба на моята маса, нито ще създаде отрицателни чувства в семейството ми. Освен това искам те да успяват.

– Според теб начина, по който се отнасяш към тях ще им помогне да успяват, така ли?

– Да, така е.

– А стандартът, който прилагаш към себе си, към какво те доведе?

– Обикновенно съм обезсърчен и подтиснат, – призна Христо.

– А това полезно ли е за теб?

– Явно не, – наведе тъжно глава Христо.

– Тогава какъв е този „двоен стандарт“? Не може ли, както се отнасяш към другите, така да постъпваш и спрямо себе си? Всичките ти грешки пагубни ли са? Застрашават ли живота на някого?

Христо се замисли. Той разбра на къде бие приятелят му.

– Да прав си, – съгласи се Христо след дълго мълчание, – това, което прилагам към себе си е нереалистично и ме разгромява.

След този разговор, нещата се промениха и Христо взе да гледа по реално на неуспехите си. В края на краищата нали с тях не идва края на света ….

Никой няма да ни накаже за това, че се гневим. Гневът сам по себе си е наказание.

За думите, които изговаряме и действията, които правим, когато се гневим, винаги след това съжаляваме. Важното е човек да разбере какво става и навреме „да се вземе в ръце“.

Да бъдеш зъл и недоволен е много лесно. А да направиш нещо полезно в такова състояние е почти невъзможно.

Животът е твърде ценен и кратък, за да го прекарваме в гняв.

Оказа се, че мозъкът насочва повече ресурси за обработка на информация, свързана със социалните ситуации и сигнализацията за заплаха.

При разтревожените хора обработката на информация за заплаха, става в зоната на мозъка, която отговаря за действията на индивида.

При хора, които не са разтревожени също се създават сетивни мозъчни мрежи. С тях те разпознават лицата.

По принцип, учените вече знаят, че тревожността повишава чувствителността към сигналите за опасност. Тази особеност си има и добра страна.

Разтревоженият човек има голяма вероятност да подейства в критична ситуация. Тук е важно, в каква посока гледа човек насреща.

Гневът изразен в погледа, предизвиква внезапна реакция на мозъка само за 200 милисекунди. Затова в тълпата човек е по-склонен да реагират на гневно лице, гледащо право към него.

Човек бързо реагира и на лице гледащо в друго направление, но имащо изплашен вид.

Положителните емоции не предизвикват такъв отговор.

Живял някога в света един малък човек. Още от детството си той обичал празниците и чудесата. Когато бил дете пишел на Дядо Мраз за съкровените си желания. Мечтите на малкия човек се сбъдвали и всяка година той измислял нови желания за приказния старец.

Минало време и малкият човек пораснал. Разбрал, че Дядо Мраз не съществува и достигнал до извода: За това не всички мечти се сбъдват.

На мястото на изгубеното убеждение, дошла нова вяра и малкият човек продължил да очаква чудеса.

Трябва да подчертаем, че на него му провървяло. Около малкия човек имало любящи и грижовни хора, които се стремели да му дадат радост и усмивки. Но за съжаление, според него, те не можели да правят чудеса.

И със всяка изминала година малкият човек все повече и повече се разочаровал.

В същото време завършил университета с отличен успех, по-бързо от своите съкурсници получил желаната длъжност, скоро бил оценен и повишен.

Той можел да си купи какъвто иска автомобил, за разлика от връстниците си, които не можели да си позволят това.

Срещал прекрасно момиче, което отговорило на чувствата му. Тя го обичала, обграждала го с топлина и нежност. Заедно посетили не една страна, срещали залези и изгреви на брега на морето.

Скоро момичето станала негова жена и тя го дарила с две прекрасни деца. И малкият човек се смирил със своя живот, но на всеки празник, бил той Нова година или рожден ден, той неизменно очаквал чудо.

Така се случило и през тази Нова година. Малкият човек щателно наблюдаваше дома си и всяко движение в непосредствена близост до къщата си или вътре в самия него, но нищо загадъчно и удивително не се случило. Негодуванието и гневът на малкия човек растели.

Така той живял със семейството си няколко години, но жена му не издържала на постоянното му недоволство и си тръгнала. Децата взела със себе си.

Малкият човек срещал много жени, но никоя не могла да се задържи край него, измисляйки  за него постоянни радости. На работата скоро бил заменен от по-млади и активни младежи, а своята старост той провел в компанията колекция от машини.

Когато дошъл водачът му към отвъдното, единственото, което вълнувало малкият човек било:

– Защо не стават чудеса?

Водачът погледнал малкият човек с укор и му отговорил:

– Те ставаха, но ти не ги забелязваше.

– Тогава за какво са нужни, щом аз не съм ги виждал? Те са били предназначени за мен, следователно аз е трябвало да ги виждам! – възмутил се малкият човек.

– Чудесата са прекрасни с това, че с когото и да се случат, той им се радва от все сърце. В твоя живот е имаше много чудеса. Ти можеше да избереш каквато работа искаш и да достигнеш в нея успех. Със своите дела си принесъл не малка полза за хората. Ти можа да видиш много страни и да се запознаеш с хора, които живеят различно от теб. Срещна истинската си любов и ти се родиха прекрасни деца.

– Нима това са чудеса? – възкликнал малкия човек. – Хората правят ли чудеса?

– Ти изгуби живота си в очакване, вместо да разбереш какво е това чудо и да се научиш самият ти да го създаваш. Близо до теб имаше много хора, които умееха да правят това, – казал в заключение водачът му и отказал да отговаря на другите му въпроси.

Малкият човек се успокоил и го последвал. Той си спомнил картонената машина, която му подарило неговото семейство на отдавна отминала Нова година и съпругата му, която всичко разбирала. Тя учила децата си да не чакат, а сами да правят чудеса.