Дона се връщаше с приятели в общежитието. Лампите, както винаги, не светеха в коридора. Тя приближи в тъмното вратата на стаята си, отвори я и усети как нещо се промуши заено с нея вътре.

Докато Дона се събуваше и светне лампата, „нещотото“ успя да се добере на масата и да „вкуси“ от храна, които бяха върху нея.

На общо събрание на съжителстващите в една стая момичета, бе решено:

– Малкият да остане, но да се превъзпита.

Котето само си бе избрало дома. И никой не се осмели да го изхвърли навън.

Минаха три години, от малкото „нещо“ се бе получило космата красавица с мелодичен глас: „Мяу,мяу…..“

Нека после разправят, че няма награда за състраданието.

В дома на Петрови имаше две момиченца Нели на седем години и Мими на четири.

Времето беше хубаво и Нели предложи на майка си:

– Ние с Мими ще идем на разходка, нали нямаш нищо против, мамо?

Беше почивен ден и никой за никъде не бързаше. Майка им Надежда само кимна с глава и двете момичета тръгнаха.

След известно време звънна телефона. От него звучеше плачещия глас на Нели:

– Мамо, Мима изчезна ….. загубих я …..

Надежда скочи бързо, съобщи на останалите в дома, какво се е случило, разпредели районите на търсене и бързо се отправи към вратата.

Когато я отвори, в къщата се възцари пълна тишина. На прага стоеше „виновницата на тържеството“.

Мими не можеше да стигне до звънеца, затова бе застанала пред вратата и чакаше някой да я отвори.

Тя видя облечените си родители и баба си, и попита:

– Къде отивате?

– Вече никъде, – усмихна се Надежда.

Като майка се опита да се овладее и да не изкрещи на малкото дете. Знаеше, че една неправилна реакция, може да нанесе непоправима травма на дъщеря ѝ.

Бащата и майката се спогледаха, а бабата само вдигна пръст към устните си.

Надежда попита:

– Къде е Нели?

– Тя срещна една своя приятелка. Стана ми скучно и си тръгнах към къщи, – обясни спокойно Мими.

Явно на Надежда ѝ предстоеше разговор и с двете момичета.

След няколко минути си дойде и Нели. Тя бе цялата обляна в сълзи.

Когато Надежда я видя в такова състояние побърза да я успокои:

– Мима се прибра. Каза, че си срещнала своя приятелка, а на нея ѝ станало скучно край вас, за това си тръгнала към къщи.

– Мамо, – хлипаше още Нели, – всичко разбрах. Прости ми. Ще се грижа в бъдеще по-добре за сестра си.

Майка ѝ я прегърна и детето се успокои.

С по-малката и дъщеря тя поговори по-късно.

Този урок бе от полза и за двете момичета.

Книгата ни дава възможност да се учим от тези, които вече не са с нас. Човечеството се развива, създава определени знания, но не винаги ги запомня за постоянно.

Има приказки, които са по-стари от много страни. Такива, които са преживели много култури и места, където са били разказани за първи път.

Ако не цените библиотеките, вие не уважавате и не зачитате информацията, съответната култура и мъдрост. Така заглушавате гласа на миналото и вредите на бъдещето.

Веднъж попитали Айнщайн:

– Как можем да направим децата си по-мъдри?

– Ако искате да бъдат по-интелигентни, – отговорил ученият, – четете им приказки. – Ако искате да бъдат още по-умни, четете им повече приказки.

Айнщайн разбирал много добре колко е ценно четенето и развитото чрез него въображение.

Надявам се да предадем на нашите деца свят, където те ще четат, ще си представят различни събития и хора, и ще разбират същността на нещата.

Всеки очакваше това пътуване с вълнение. Щяха да посетят места, които не бяха виждали до сега. Сумата за екскурзията не бе малка, но за някои деца се съгласиха да я изплащат на части.

Децата се бяха уморили вече от дългото пътуване, някои дремеха по седалките, а любопитството на други ги държеше още в напрежение и бяха будни.

Михаела седеше в края на автобуса. Тя усети , когато се врязаха в някакъв камион.

Оцелелите започнаха веднага да се изсипват от автобуса.

Излезе и ръководителят на екскурзията господин Драганов. Целия бе в кръв, а дрехите му бяха станали на парцали.

Той носеше малко кървавено телце, което едва дишаше, а зад него куцукаше уплашено момче.

Николова вече се бе обадила на бърза помощ и в полицията. Тя бе приседнала, защото не чувстваше и двата си крака, какво бе състоянието им, за сега не ѝ се мислеше. За момента бяха по-важни децата, но тя не можеше изобщо да се движи ….

Няколко от децата се бяха отървали само със синини и дребни натъртвания, но други….

Малки момичета и момчета плачеха с глас, тичаха към автобуса и измъкваха другите от там.
Доста от децата и придружаващите ги родители бяха наранени. Имаше и заклещени между седалките и изкривените ламарини на автобуса.

Наоколо се белееше само сняг. Високи борове, покрити с бели премени обграждаха пътя. Децата трепереха и се събираха едно до друго , за да се стоплят.

Нина постоянно губеше съзнание. На нея и всички в нейното положение останалите децата им бие шамари и им крещяха:

– Не заспивайте! Не губете съзнание!

Децата бяха объркани и уплашени, те бяха видели труповете на пет от децата, които възрастните бяха изкарали на снега. Телата им бяха разкъсани и окървавени.

Чуваха се безнадежни викове и плач:

– Мамо, страх ме е …..мамо, ела да ме вземеш….

– Къде е линейката? Какво ще правим?

– Има две момчета и три момичета, които берат душа, а тук няма с какво да им дадем първа помощ.

– Ако татко беше тук, щеше да им направи изкуствено дишане и всички щяха да оздравеят, – разправяше червенобузестия Симеон, който влачеше трудно единия си крак.

Някои от по-големите деца бяха минали курс за даване на първа помощ, но се страхуваха да се доближат до пострадалите.

– Ами ако му направя нещо, не както трябва, …. може да умре, – хлипаше Дора, отчаяна, че не може да помогне с нищо на пострадалите.

На помощ им дойде екип с две коли чак след 30-40 минути. Но това се оказа пагубно за 10 деца, които по-късно починаха в болницата.

В сърцата на оцелелите тегнеше мъка и болка, сякаш бяха герои от някакъв зловещ екшън. Дълго време след това повечето от децата, крещяха на сън, събуждаха се нощем, плачеха и стенеха едва сложили глави на възглавницата, ….

Една екскурзия, която очакваха с толкова много радост и нетърпение, се бе превърнала в незабравим кошмар.

Денят беше слънчев, топъл, но не горещ. Нищо не говореше за това, което щеше да се разиграе пред очите на живеещите в този комплекс.

Накъдето и да погледнеш се виждаха блокове и тук там малко зеленина. Бетонните великани изправяли снага, достигаха понякога до десетина двадесет етажа.

Сивото ежедневие смачкваше хората и не им даваше време да се усмихнат, да отпочинат от труда си през деня. Мисълта за безработицата и страха, че не могат да се плащат сметките, бе пленила повечето хора и не им даваше мира.

По улицата вървеше престарелия свещеник Николай. Изведнъж той чу викове и насочи погледа си на там.

На перваза на един от балконите бе стъпила възрастна жена. Явно бе решила да сложи край на живота си.

Някой се бе обадил веднага в полицията. Дойде и линейка, но медицинският персонал не знаеше какво да прави.

Протойерей Николай се качи до апартамента, където стояха полицаи готови да разбият вратата. Първата му мисъл бе:

„Господи, смили се, помогни ми, тази жена има нужда от Теб“.

Николай повика жената и започна кротко да ѝ говори:

– Вероятно ви гнети някаква мъка и болка. В днешно време всички малко или много имаме някакви проблеми. …. Чуйте ме , Бог ви обича, той ви е подкрепял и до сега в най-трудните моменти от живота ви. Върнете се и си спомнете, колко пъти, Бащинската Му ръка се е протягала към вас и ви е извеждала от поредния кошмар. Не погубвайте живота си напразно….. Имате навярно деца и внуци, вие все още сте им нужна. ….Ако седнете и размислите върху проблемите си, Бог ще ви даде изходен път….

От жената идваха вопли,а след това се чу ридание…

Изведнъж вратата се отвори и жената подаде ръка на свещеника.

– Благодаря ви Отче, – каза тя още хлипайки, – каква голяма глупост щях да сторя……

Жената заплака силно с глас. Събралите се хора въздъхнаха облекчено, а някои от тях се разплаках заедно с нея ….

Бог бе се намесил и ужасната кървава трагедия не се бе разиграла….