Снегът бързо се стопи и оголи преждевременно земята, а студът не прощаваше при такава припряност. На обяд слънцето се опитваше да затопли студената пръст, но за няколкото часа, през които се показваше, резултата бе нулев.

Хората рядко се мяркаха по улиците. Те стояха в домовете си край печките и очакваха с нетърпение идването на пролетта.

Закътано в неравно хълмисто място селището бе замряло. Малко хора бяха останали в него. Повечето забегнаха към големите градове, където можеха да намерят работа, а старите почти измряха.

Стоил и Орлин бяха дошли на гости на дядо си, баба им отдавна не беше между живите. В града върлуваше епидемия от поредния грип и ги бяха разпуснали от училище. Родителите им, за да ги запазят от заразата, веднага ги изпратиха при стареца на село.

Двете момчетата се разхождаха по улиците и оглеждаха къщите наоколо. Много от тях бяха изоставени. Срутили се под тежестта на времето. Други бяха с изпочупени прозорци и врати, за по-лесен и бърз достъп до вещите, натрупани от стопаните, които отдавна гниеха в земята, а наследниците им пръснати по чужбина, изобщо нехаеха за случващото се на тези домове.

– Погледни ги, – посочи с ръка Стоил порутените и обрани къщи, – приличат на прегърбени старци, изгубили силите си в чудовищна и страшна безнадеждна битка.

– По-рано в тях се е чувал весел смях, песни и бодри гласове, – тъжно поклати глава Орлин. – но животът е изчезнал от тях. Някои все още държат, но са пусти и безлюдни.

– Приличат ми на човек, който няма в себе си капка жизненост, – каза Стоил. – Може да са били красиви и стройни в миналото, но са изоставени и замрели.

– Мисля си, – почеса се по главата Орлин, – че човек без Бога, макар и да има стремежи и мечти, достигайки ги, открива, че не е това, за което е жадувал. Ето, като тези съборетини, които са градени с радост и надежда да приютът следващите поколения, но са останали празни и ненужни.

– Ех, сега да имаше силни и здрави ръце, да ги възстановят и отново да се изпълнят с веселие и оптимизъм, – въздъхна тежко Стоил.

– Това единствено може да стане с помощта на Господа. Защото каквото и да направи човек, без намесата на мощната десница на Бога, остава безплодно и безжизнено.

Двете момчета разсъждаваха, гледайки разрухата от безотговорността, безхаберието и незаинтересоваността на следващите поколения.

А какво да кажем за държавници, които не търсят мъдрост от Бога при взимането на управленски решения, приемането на закони и тяхното прилагане?!

„Блажен онзи народ, на който Господ е Бог“!

Видул седеше на фотьойла в хола и четеше. Влезе баща му и го попита:

– В какво толкова си се зачел?

Момчето се намести по-удобно на мястото си и прочете на глас:

– „Нивите на един богаташ родиха много плод. И той размишляваше в себе си, думайки: Какво да правя? Защото нямам где да събера плодовете си. И рече: Ето какво ще направя. Ще съборя житниците си и ще построя по-големи, и там ще събера всичките си жита и благата си. И ще река на душата си: Душо, имаш много блага натрупани за много години, успокой се, яж, пий, весели се. А Бог му рече: Глупецо, тая нощ ще ти изискат душата, а това което си приготвил, чие ще бъде?“

– Има много добри неща, които се стремим да запазим за много години, – каза бащата.

– Но Бог му каза, че е безумен, – Видул погледна баща си в очите. – Защо?

– Той попита, какво да прави, но въпросът му бе насочена към самия него, – заяви бащата.

– Нима е лошо да запази това, което е произвел? – Видул попита не разбирайки обяснението.

– Грешката му беше в това, че в плановете си не включваше Бога, – усмихна се бащата.

– Не разбирам. Исус осъжда ли този човек, че има много богатство?

– Той го критикува не това, че има богатство, а неговата арогантност и високомерие, – отговори бащата.

Видул бе зяпнал баща си и очакваше още пояснения във връзка с този пасаж.

– Натрупването на богатство е популярна защита срещу страха, – допълни бащата.

– Страх? Как така? – попита недоумяващо Видул.

– Някой хора вярват, че колкото повече имат, толкова са по-далеч от всякаква опасност, – засмя се бащата.

Видул се замисли, а баща му продължи с поучението:

– Бог не иска децата Му да се доверяват на парите. Той е велик снабдител и дарител. Абсолютно щедър и надежден. Довери се на Него, а не на материалните неща.

– Ще запомня това, татко, – бодро каза Видул и прегърна баща си.

Денят клонеше към приключване на работата си. Забързани хора вече крачеха към домовете си. Желязко обезпокоен гледаше през прозореца, но в действително нищо не виждаше.

Тревожните му мисли, го изключваха напълно от обкръжението му. В стаята стана тъмно, но той не забеляза това.

Изведнъж вратата се отвори, включи се лампата и Желязко чу спокойния глас на дядо си Методи:

– Защо стоиш на тъмно?

Но когато видя омърлушената физиономия на внука си попита:

– Какво се е случило?

На Желязко никак не му се говореше. Всичко му бе безразлично. Бе обсебен от отчаяние.

– Е, казвай! – настоя дядо му.

– Какво да казвам, – с неохота се отзова момчето. – Толкова много неща искам да постигна …. не върви ……и не става.

– Искаш да се придвижиш напред? Да достигнеш определена цел? – погледна го дядо му и се усмихна.

– Че кой не иска? – вдигна рамене внукът.

– За това е необходимо да бъдеш верен, – каза дядо Методи.

– Верен? – Желязко изненадано погледна дядо си. – Какво общо има тук верността?

– Верен означава да бъдеш надежден човек. Такъв, на който може да се разчита.

– Старал съм се до колкото мога да бъда такъв.

– Представи си, че ти си под наблюдение на някой човек, който стои по-горе от теб, – започна спокойно старецът. – Той внимателно те следи с очи. И идва момент, когото наблюдаващият те извиква: „Еврика“.

– Защо „Еврика“?

– Той е искал да се убеди, дали думите ти съвпадат с делата ти, т.е. дали изпълняваш задълженията или само говориш ей така на вятъра.

– И ако аз съм такъв …. верен? – сърцето на Желязко заби силно.

– Тогава той разбира, че е намерил такъв човек, който може да използва. Така е и с Бога. Той използва верните, а не перфектните или само бърборещите.

В нощта срещу Нова година след изпитото и изяденото Цветан Весов седна до горящата камина. Дървата пращяха мелодично в огъня, а ароматът на плодове изпълваше цялата стая.

Цветан погледна към елхата. Там хиляди малки светлинки се пречупваха в искрящите играчки.

Той приближи до устата си халба бира и доволство се разля по вените му.

Сънят обгърна ласкаво Весов и той потъна дълбоко в него.

Незнайно от къде пред него се явиха двама старци.

Единият бе облечен в богато украсени дрехи, извезани с злато и сребро. На всеки пръст от ръката му  блестеше пръстен със скъпоценен камък. Старецът бе весел и усмивката му не слизаше от лицето му. Още с влизането си се държеше така сякаш той бе собственик на този дом.

Той започна да съблазнява Цветан с дрехи невиждани от него до сега. Не спираше да го хвали и превъзнася. Накрая започна да го придумва:

– Защо да не носиш скъпи дрехи? Виж колко са хубави! Веднъж само се живее.

Наистина в чантата на този старец имаше всякакви чудесии, но до тук бе уловката.

Цветан разсъждавайки на ум си каза: „С парите, които разполаган, мога да си позволя много малко или почти нищо от тези неща. Но какво да правя, всичко е толкова хубаво?“

Накрая Цветан реши да изслуша и другия си гост. Той бе облечен простичко и до този момент само мълчеше. Не сипеше похвали и не се държеше надменно. В очите му се четеше мъдрост.

– А вие какво ще ми предложите за празника? – весело попита Цветан.

– Не разполагам със скъпи вещи от чужбина, нито със скъпоценности, за да те впечатля. Притежавам само Истината и нея донесох в дома ти.

Първият старец се изсмя и каза с басовия си глас:

– Нима с Истината може да се напълни сандък? Човек трябва малко да се поглези. Защо го спираш, когато му се е отдала такава възможност, да си поживее в разкош и малко по-нашироко?

Цветан съвсем не искаше да обижда гостите си. Погледна износените си дрехи. Поопипа дребните монети в джоба си и протегна ръце към втория старец. Изборът му бе направен.

Първият старец  се ядоса. От лицето му изчезна сладката усмивка. Не похвали, а ругатни се посипаха от устата му. Той тресна силно вратата и излезе навън.

Вторият старец се усмихна дружелюбно на Цветан и му каза:

– Не всеки в днешно време ще предпочете Истината пред богатството, лук и хилядите материални неща. Радвам се за теб!

Изведнъж Весов се събуди. Той бе много радостен и щастлив, защото знаеше, че е направил правилния избор.

В Индия живееше Масуд, продавач на фъстъци. Всеки ден вървеше по брега край плажовете и викаше:

– Фъстъци! Хубави, пресни фъстъци!

Той бе беден и едва изкарваше, за да нахрани семейството си. Но вечер като се прибереше у дома си, се хвалеше пред съпругата и децата си:

– Аз съм президент и вицепрезидент, секретар и касиер на компанията си!

Веднъж успя да продаде всички фъстъци за деня и си каза самодоволно:

– Един ден ще си поживея като богаташ!

И реши малко да се поотпусне. Отиде в фризьорския салон, където не само го обръснаха, но и го подстригаха по новата мода. След това отиде в магазина и си купи скъп костюм, бяла риза и вратовръзка. Към всичко това прибави и някои допълнителни аксесоари, които го правеха да изглежда богат.

Вечерта отседна в луксозен хотел и му останаха толкова пари, че като се събуди да си поръча изискана закуска.

През нощта се наслаждаваше на луксозния апартамент, който бе наел. Сутринта отиде близо до брега в заведение за бърза закуска. Беше претъпкано с туристи, но той успя да си намери свободна маса.

Пълната чиния бе пред него, когато при него дойде един мъж и попита:

– Мога ли да седна при вас?

– Да, моля заповядайте, – учтиво се отзова продавачът на фъстъци.

Мъжът изглеждаше като бизнесмен от голяма класа.

Масуд си помисли: „Това е моя най-щастлив ден! Аз живее в този ден не само като богат човек, но и ще се храня с такъв“.

Двамата разговаряха, докато се хранеха.

– С какво се занимавате? – попита непознатият.

– Аз съм президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания, – гордо отговори Масуд. – А вие с какво се занимавате?

Богатият човек се смути:

– Съжалявам, че трябва да ви се представя. Мислех, че от вестниците, които навярно сте преглеждали, сте ме разпознали. Аз съм Джон Д. Рокфелер.

Въпреки, че Масуд не разпозна лицето му, той бе слушал много за този човек.

„Това е чудесно, – помисли си самодоволно продавачът на фъстъци, – аз закусвам с един от най-богатите хора в света“.

След като се поопознаха малко, Рокфелер предложи на Масуд:

– Харесва ми вашия стил на работа. Тук започвам нова компания. Защо не дойдете да работите при мен? Ще ви направя вицепрезидент по продажбите в моята фирма.

Масут малко се забави, преди да отговори:

– Благодаря за щедрата оферта, но бих искал да си помисля малко.

– Разбира се, – съгласи се веднага Рокфелер. – Все пак искам да знам какво мислите по предложението ми, преди да се разделим.

Двамата се наслаждаваха на храната и питиетата без да бързат. Когато свършиха, Масуд се изправи. Той направи една крачка от стола си, обърна се и каза доста високо:

– Благодаря ви, господин Рокфелер, че ми предложихте да стана вицепрезидент във вашата фирма, но трябва да ви откажа. Предпочитам да бъда президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания.

След което се обърна към вратата и излезе навън.

Години по-късно старият продавач на фъстъци обикаляше плажовете и с немощен глас викаше:

– Фъстъци! Хубави фъстъци!

А вечер, когато се прибереше разказваше на внуците си, как преди години един от най-богатите хора в света му предложил да стане вицепрезидент на фирмата му и как той се отказал, за да остане президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания.

Продавачът на фъстъци имаше шанс за финансова сигурност, но беше твърде горд и самодостатъчен, за да го приеме.

Ние, християните, не правим ли същата грешка?

Нашият „богат” приятел – Небесният Отец – притежава собствеността и ресурсите на света. Той ни предлага любов, смисъл, цел и в крайна сметка вечен живот.

Всичко, което трябва да направим е да покаем от греховете си и да Го приемем в живота си. Но много мъже и жени са твърде горди и независими, за да предадат всичко, което имат плюс живота си на Бога.

И резултата е налице, те още тънат в бедност, мрак и безнадежност.