Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.

В една прекрасна градина растеше удивителен бамбук. Стопанинът му го обичаше много. Бамбукът растеше, ставаше все по-красив и силен.

– Колко много се гордее с мен, – казваше си бамбукът. – Това ме насърчава да израствам още по-силно и снажно дърво.

Един ден стопанинът се приближи към бамбука и му каза:

– Любимо мое дърво, нуждая се от твоята помощ.

– Готов съм. Правете с мен каквото желаете, – възкликна радостно бамбукът.

– За да те използвам, – гласът на стопанина бе станал строг, – трябва да те отсека.

– Да ме отсечете? – бамбукът не повярва на ушите си. – Моля ви не правете това. Нека от мен излезе нещо хубаво, но не ме сечете.

– Не мога да те използвам, ако не те отсека.

Всичко в градината замря. Дори вятърът притихна.

Бамбукът наведе глава и прошепна:

– Щом не можете да ме използвате, такъв какъвто съм, направете с мен, каквото сте решили.

– Не само ще те отсека, но ще окастря и клоните ти, – продължи стопанинът.

– Ще съсипете красотата ми, – болезнено отбеляза бамбукът. – Без листа и клони на какво ще заприличам?

– Ако не ги премахна, не мога да те използвам.

– Добре, давайте, – въздъхна тежко бамбукът.

Стопанинът отсече дървото. Отряза клоните му. Извади сърцевината на ствола и го занесе до извора. Наблизо имаше поле, което се нуждаеше от влага.

Собственикът на градината постави единият край на промененият бамбук към извора, а другия към жадната земя. Чиста и свежа вода започна да се стича по дървото към полето.

Стопанинът засади царевица и събра богата реколта.

Бамбукът бе отсечен и обезобразен, но се превърна в благословение.

Когато бе дърво, той живееше само за себе си и се възхищаваше на собствената си красота, а сега без да има нещо привлекателно в него, съживи цяло царство от растения.

Не се страхувайте от страданието. За Бога това е просто призив към теб: „Нужен си ми“.

Много години бяха минали и косите на Филип бяха вече побелели.

Край него често се събираха внуците и правнуците и му задаваха интересни въпроси.

– Колко са малки, – казваше си той, – а любопитството им няма край. И аз съм бил дете, но все бях на работа с нашите на полето и не оставаше време да споделя или да попитам възрастните край мен.

Днес децата отново бяха го наобиколили:

– Дядо, – изправи се малкия Кольо, – какво те е направило най-щастливия мъж на тази земя?

– О, много неща, но едва накрая осъзнах какво е да бъдеш истински щастлив.

– Разкажи, разкажи, – заподскачаха децата въодушевено край него.

Филип се загледа в далечината и се върна назад във времето. Видя се млад човек, изпълнен с амбиции и мечти.

– В младежките си години бях решил да стана богат. Смятах, че ако имам много пари и си угаждам на всичко, ще бъда щастлив. Имах възможност за това и започнах да трупам, но един ден осъзнах, че това е само временен блясък. Парите и вещите, които бях събрал, не траяха дълго.

– Дядо, – обади се Миле, – аз също искам да стана богат. Желая да имам повече, но не за себе си, а да го раздавам на тези, които нямат какво да ядат и да облекат. Виждал съм много хора, увити в единствената си дреха и някакви парцали да спят на улицата.

– Мъдро си решил, момчето ми, – отбеляза старецът. – Егоизмът никого не е направил щастлив.

– А после? – Васко нетърпеливо подкани дядо си.

– След това дойдоха големите проекти, – продължи Филип. – Купувах петролни кладенци, копаех нови. Имах кораби, въртях търговия с много страни по света, но и това не ми донесе радост.

– Как намери истинското щастие? – тънкото гласче на Милена едва се чу между другите.

– Научих, че в един дом деца се нуждаят от инвалидни колички, – Филип се усмихна при този спомен. – И аз на драго сърце дадох пари за тези колички. Приятелят ми Весо ме помоли: „Ела с мен в този дом“. Аз най- напред се дърпах, но той успя да ме уговори.

– Дядо, колко колички купи? – попита Пепи.

– Не си спомням, – отговори старецът, – но там давах на децата количките със собствените си ръце. Виждах радост и задоволство в очите ми. Всеки сядаше в количката си, движеше се и се забавляваше с останалите.

– И на мен ми е ставало хубаво, когато съм успявала на някого да помогна, – усмихна се смутено Мими.

Очите на Филип се насълзиха и той продължи да разказва с разтреперан глас:

– Когато си тръгвахме, едно малко момче ме хвана за крака. Попитах го: „Имаш ли нужда от нещо друго?“Това, което ми отговори това дете силно ме разтърси …..

Филип пое дълбоко въздух, за да се успокои.

– То ми каза: „Искам да запомня лицето ви, така че когато отида на небето, да ви разпозная и да ви благодаря още веднъж“.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето на Филип. Той вече не можеше да говори. Споменът го бе развълнувал доста силно.

Тези от внуците му, които бяха близо до него го прегърнаха.

– Дядо, – тихо каза Тони, – вярвам, че тогава си бил най-щастливия човек на земята.

Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.

– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.

Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.

Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.

Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.

Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:

– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.

– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.

– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.

– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.

– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.

– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.

– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..

Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.

Бащата вдигна ръце и призова:

– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.

Погребението беше минало. Нямаше песни. Всичко бе потънало в траур, чуваше плач и вопли.

Хората се движеха безцелно. В очите им се четеше страх.

Новината за смъртта на Лазар ги подтискаше и им напомняше за собствената им съдба. Още един от тях не бе между живите, а утре те можеха да бъдат на негово място.

Исус отиде на гроба на Лазар и се просълзи.

Той не скърбеше за този, който бе положен зад големия камък в пещерата, а за живите край Него.

Исус страдаше за тези, които бяха в пещерата на страха.

Сърцето Му бе изпълнено с мъка, за людете, които макар и свободни, бяха затворници, държани в плен от боязънта спрямо смъртта.

Камъните, колкото и големи да са, не биха спрели Господа, нито тогава във Витания нито днес.

Но Исус каза на хората:

– Отместете камъка.

Не защото не можеше да го направи, а поради това, че и ние имаме свой дял, който трябва да изпълним.

Исус извика със силен глас:

– Лазаре, излез вън.

Днес Исус ви призовава от гроба на страха.

Ще Го последвате ли?