Времето беше задушно и горещо. Едва се дишаше. Молитвата на занимаващите се със земеделие  бе: „Боже, предпази ни от градушка, буря и проливни дъждове. Не позволявай да се похаби трудът на ръцете ни!“

Елена седеше на верандата на малката си вила и пишеше. Тя бързаше. Издателят бе я предупредил, че утре е последния срок, в който трябва да предаде книгата си.

Изведнъж се появи Мърчо и започна да се гали о нея, но Елена нямаше време. Минутите се превръщаха в секунди, часовете в минути и денят се изнизваше неусетно.

Котаракът премина веднъж през клавиатурата и разстрой не само писането на Елена, но разбърка и и изтри мислите ѝ.

– Мърчо, не сега! – скара му се Елена. – Бързам, нямам време!

Но котаракът не обърна внимание на мърморенето на стопанката си и отново пресече клавиатурата.

– Казах долу! – извика Елена и перна животното.

Мърчо недоволно се приземи, след което отново скочи на масата и легна на клавиатурата. На Елена ѝ стана мъчно за котето. То не искаше много, само малко внимание. Някой да го погали по гърба и да го почеше между ушите.

Елена се усмихна на любимеца си и се замисли.

– Така и Бог се стреми по различен начин да привлече вниманието ни, – каза си тя. – А колко пъти ми се е случвало да не го разбирам?! В живота ни стават толкова много неща, които ни карат да паднем на колене, а Бог търпеливо ни чака. Той не нахалства като Мърчо, а чака да бъде поканен.

Елена наведе глава, очите ѝ се напълниха със сълзи и тя тихо започна:

– Боже, бъди част от деня ми днес. Притискащото ме време, ме накара да забравя за Теб и твоя любящ и милостив път. Прости ми и ми помогни да гледам първо към Теб, за да не ме чакаш толкова дълго да Те потърся.

Бог винаги е с нас и ни чака!

Група младежи бяха насядали върху зелената трева и възбудено разговаряха. На много от тях им предстоеше брак, други бяха вече женени, а трети очакваха първата си рожба.

Румен бе обсебил микрофона и философстваше на всеослушание:

– Можеш да се преместиш някъде другаде да живееш, да промениш професията си, да се ожениш още няколко пъти, да се скараш с родителите си, но детето е за дълго време, то е завинаги. Ето, днес ви питам искате ли да имате деца?

– Разбира се, че искаме да имаме деца, – в хор отговориха момичетата, към тях се прибавиха гласовете и на не малко младежи.

– Не мога да си представя живота без деца, – каза Лиляна.

– Тогава бъди по-смела и кажи, защо искаш да имаш дете? – провокира я Румен.

– Бог ме е надарил със тази способност и трябва да я реализирам, – усмихна се самоуверено Лиляна.

– Звучи високонравствено, но не много убедително, – Румен разпери ръце. – Ти си надарена не само с органи за възпроизводство, но и с ръце, глава, …

– Не всички ще построят дворци, ще изтъкат прекрасни килими, ще напишат чудесни книги, …. но макар и да нямат дете, те ще бъдат пълноценни спрямо това, което създават, – обади се Тодор.

– А знаете ли как плачат бездетните жени и как въздишат тайно мъжете им? – попита Мая.

– Не, без дете аз бих била нещастна, – извика Зоя. – Смисълът на живота не е във външния вид, речите и делата, а в усмивката на любимия, на детето ти, на майка ти, на приятелите ти ….

– И все пак защо ви е необходимо дете? – Румен настоя от другите, да получи отговор на своя въпрос.

– С тях е по-забавно, – отговори бързо Запряна.

– Сигурна ли си? – лукаво я изгледа Румен. – Когато видиш, че край теб се забавляват приятели, а ти с бебешката количка и големите чанти …..

– Всеки, който още няма деца, – отбеляза Филип, – приема детето за очарователно и забавно малко човече, което не може да те ядоса.

– Само да чуеш моята комшийка, която е майка на три деца, какво говори за тях, – заяви Явор, – ще си помислиш, че ги мрази.

– Представи си, че не можеш да спиш повече от 3-4 часа, че вече не принадлежиш на себе си, – започна да изброява Ирена и да свива пръстите на лявата си ръка, – нямаш време за телевизия, Интернет, не можеш да се срещаш често с приятели….. С една дума нямаш възможност да правиш това, което желаеш. Тогава не би говорил така за съседката си.

– Да бъдеш толерантен, съвсем не е забавно, – отсече Тони.

– Детето е като ютията, за която постоянно си мислим дали сме я изключили, – обяви Слави. – Ние винаги се безпокоим за него, независимо дали е на две или тридесет години. Така че ако искате да се забавлявате, по-добре е да нямате деца.

– Детето ми може да ми осигури спокойни старини, – отбеляза друга гледна точка Галя.

– Колкото повече деца, толкова повече тревоги на старо време, – измърмори под носа си Николай. – Повече болести, кавги, неуспехи. Осигурете си старостта с повече пари, изгодно е за всяка инфлация.

– Ако искаш да се възползваш от малкото дете, за да подобриш живота си, – поклати глава Виолета, – като получиш апартамент, да усмириш любимия или просто от скука, знай, това няма да ти се размине леко.

– Не раждайте дете за себе си, то не е за вас, – подчерта Веселин. – За него вие сте леха в градина, почва, оплодена с пари и сила.

– Може и да греша, – тихо се обади Димо, – но мисля че Бог ни поверява децата, тези цветя в живота ни, за да се грижим за тях. Така ние действайки за тяхното благополучие се променяме и спомагаме за тяхното израстване.

Всеки от групата имаше свое становище по повдигнатите въпроси за децата, но всички бяха уверени, че раждането, особено отглеждането на дете и насочването му в правилния път, съвсем не е лесна работа.

Лицето на Драгомир бе помръкнало, усещаше се, че нещо го гнетеше. Той приближи до дядо си Драгой, седна в скута му и попита:

– Дядо, не ти ли се струва понякога, че някои думи на Исус сякаш са лишени от смисъл?

– Какво имаш предвид? – изненадано го погледна старецът.

– Например, думите: „окото е светило на тялото“. Не ти ли звучи малко объркващо? Не стига това, ами отгоре на всичко Исус добавя и следното: „ако окото ти е здраво цялото ти тяло ще бъде осветено, но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено“.

– А ти какво мислиш по въпроса? – старецът предизвика внука си, за да го накара по-задълбочено да помисли върху въпроса си.

– Най-популярният начин за справяне с такива текстове е да се игнорират, – плесна с ръце Драгомир, все едно се освобождаваше от нещо.

– Това е много глупав способ, по който човек се отървава от това, което не разбира, – недоволно поклати глава дядо Драгой. – Първо нека поговорим за „окото е светило на тялото“.

Малкият зяпна с уста и се съсредоточи върху това, което говореше дядо му.

– Съвременните хора, – продължи старецът, – възприемат окото като прозорец, който позволява светлината да нахлуе в тялото, но древните евреи смятали, че окото е източник на светлина, нещо като твоето фенерче.

– Не разбирам, какво значение има това? – повдигна рамене недоумяващо Драгомир.

– С други думи, всичко в нашия живот зависи от това, как виждаме нещата, – уточни дядо Драгой. – Твоето отношение, а не способността ти определят на каква висота си.

– Когато започна да обясняваш, аз си помисли, че това засяга моята проницателност, – каза Драгомир.

– Проницателност се отнася до значението на „здравото око” срещу „злото око”, – отбеляза старецът.

– Как така? – бързо попита внукът.

– По-добър превод според мен би бил „целеустременото око“ срещу „похотливото око“. Исус използва тези термини в преносен смисъл, – поясни дядото.

– А какво означават наистина? – малкият любопитко веднага искаше да узнае всичко, нямаше търпение за това.

– Човек с „целеустременото око“ гледа само на дадения от Бога път. Писанието казва, че Божието Слово е водеща светлина, по-точно виделина на пътеката му. А този, който има „похотливо око“ се разсейва и става алчен, като гледа какво притежават другите. Когато завистта се вкорени в човека, щедростта умира и настава тъмнина.

– Не искам да имам „похотливо око“, – заяви категорично Драгомир.

– Тогава следвай Божието Слово, което ще бъде „светилник на нозете ти и виделина на пътеката ти“.

Междучасие. Кратък отдих след усилено възприемане на нови знания.

Сава и Петко се разхождаха в двора на училището и си говореха.

– Ако бях учител, никога не бих карал учениците ми, да учат предмети, които не харесват, – сподели Сава с приятеля си.

– Но нашите учители като че ли правят точно обратното, – наблегна Петко

Скоро звънецът оповести, че трябва да влязат в класните стаи и момчетата се насочиха към училищната сграда.

Нито един ученик не е толкова бит колкото Геле. Никой не е наказван толкова несправедливо като него.

– Ти за нищо не ставаш, – казваше му учителят. – Отиди да работиш, някакъв занаят научи. Ти не си, за да си блъскаш главата с учене. Ако имах такъв син, бих му откъснал главата като на пиле…..

Учителят говореше, но Геле гледаше равнодушно. Само голямото му чело от време на време се набръчкваше, сякаш не разбираше, за какво точно го съдеха и упрекваха.

Един ден учителят сериозно му се ядоса и се развика:

– Отивай да пасеш гъските и повече да не съм те видял тука.

Геле се изправи, изгледа съучениците си, погледна учителя си и каза:

– Ако хората се нуждаят от умни и способни учители, то за гъските се изисква добър и находчив пазач. Никога няма да принуждавам стадото си от гъски да прави или да се научават на нещо, което не им е полезно, за да не стана и аз гъска.

– Какво? – изкрещя учителят. – Какво искаш да кажеш?

– Нищо, – усмихна се Геле. – Не обичам недалновидните учители, а също така и невежите пасящи гъски. Ако вие сте разумен учител, не бихте карали учениците си да научават наизуст безсмислени изречения и не бихте ги наказвали безпричинно. Би трябвало да се замислите на това, че здравият разум никога не би се съгласил да зубри безсмислени измислици.

– Замълчи, глупако, – учителят позеленя от яд.

– Шестата Божия заповед ни учи да петним учениците си с непристойни думи. Изглежда Бог ни е дал право да крещим и да излизаме от кожата си, – каза спокойно Геле и напусна стаята.

– Хванете го! Дръжте го! – обезумял крещеше учителят и сочеше с пръст към двора.

Никой от учениците не мръдна от мястото си.

Мишо плачеше, подпрял глава на ръцете си. Видя го дядо Младен и приближи до момчето.

– Мишо, защо плачеш? Какво се е случило?

– Защо Бог не очисти света от всичкото зло, – изхлипа Мишо.

– Тогава същността на човека би се унищожила, – погледна съчувствено малчугана дядо Младен.

– Как така? – попита изненадано Мишо.

– Всички щяхме да бъдем роботи, – допълни старецът.

– Нищо не разбрах, – ококори очи момчето.

– Добре, сега ще ти обясня какво имам в предвид, – приготви се някак по-разбрано да поясни думите си дядо Младен. – Ако Бог унищожи злото, а нас ни програмира само за добри дела, ние ще загубим нашата отличителна черта.

– И коя е тя?- нетърпеливо се обади Мишо, искайки да я научи.

– Правото на избор. Щяхме да престанем да бъдем нравствени същества, т.е. бихме се превърнали в роботи, – уточни старецът.

– Лошо ли е всички да правят само добро?

– Нека да помислим малко по-задълбочено, – старецът отново направи усилие, да разясни на малкия мислите си. – Роботите не могат да обичат. Бог ни е създал такива, че да сме способни да правим това.

– Защо роботите не могат да обичат? – въпросите на Мишо изскачаха бързо, преди малкият да се замисли поне малко.

– Любовта не е възможна, ако сам не можеш да избереш обекта на своята обич, – каза дядо Младен. – Ние не можем да накараме друг да ни обикне. В състояние сме само да го принудим да ни служи и да ни се подчинява, но истинската любов се основава на свобода при избора.

– Това означава, че ако ми е дадено правото да избирам, аз съм отговорен за своите действия? – попита Мишо.

– Точно така, – потвърди старецът. – А роботът не носи никаква отговорност.

Явно малкият бе започнал да долавя, че Бог ни е създал със свободна воля, т.е. мислещи и разумни същества, които имат право на избор.  Проблемът е какъв ще бъде изборът ни.