Британците по време на колониалната окупация на Индия, решили да намалят броят на кобри и за това обявили награда за главите им.

Местното население се втурнало да унищожава змиите и техния брой намалял.

След това обаче индийците се изхитрили и започнали да развъждат кобри за по-лесна печалба.

Като разбрали за хитростта, британските власти веднага отменили наградата.

Тогава индийците пуснали на свобода кобрите, които отглеждали до този момент. Популацията на змии се е увеличила значително в сравнение с времето, преди да започнат да ги убиват.

От тогава се употребява фразата „ефектът на кобрата“, която означава, че при опит да се реши проблема, той се е влошил още повече.

Всички от редколегията се бяха изнесли, всеки се бе настроил за настъпващия празник. Само една от служителките бе останала да оформи някои неща.

В редакцията звънна телефона. Снежана вдигна слушалката.

– Здравейте, – тихо каза женски глас. – Каже ми моля, защо в света има толкова малко любов?

Снежана замълча. Какво може да се отговори на такъв въпрос? Единственото, което и мина през главата бе пълна глупост.

– В какъв смисъл? – попита Снежана.

– Във всякакъв, – гласът на жената прозвуча силно и уверено. – Нима не ви се е искало да бъдете повече обичана или по-добре да ви разбират? Не ви ли се струва, че в света има прекалено много зло, а любовта не е достатъчна за всички.

„Тази жена сигурно е наскърбена, изоставена или болна, – помисли си Снежана. – В редакцията звънят всякакви хора. Някои от тях са и напълно невменяеми“.

– Извинете, – опита се да каже дружелюбно Снежана, – а вие коя сте?

– Аз съм Ирина.

Това не даваше никаква информация на Снежана, но Ирина заговори отново:

– Не ви ли притеснява, че светът е облян със зло?

– Да и то много, – съвсем искрено отговори Снежана.

– А какво трябва да се направи, за да се отървем от това зло? – попита Ирина.

– Трудно е да се отървем от злото, – каза Снежана. – Основното нещо, което можем да направим е да се опитаме, до колкото е възможно, да се обичаме един друг.

– Това е, – тържествуващо извика жената по телефона. – Но любовта не стига, какво да правим тогава?

– Обърнете се към Бога, – каза Снежана. – Бог е любов и Той дарява любов на хората. Вярвате ли в Бога?

– Вярвам, – каза жената приглушено.- Благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Празник е и наистина ще отида на църква.

– Но не само…..

– Да, ще помагам с каквото мога на хората, – прекъсна я жената. – Ще им показвам любов, независимо от това, дали те ми засвидетелствуват такава.

Разговорът отдавна беше свършил, но Снежана още дълго стоя и мисли за жената, която ѝ се бе обадила по телефона.

Ирина едва позна баба си. Едната страна на лицето ѝ бе силно изкривена, сякаш някой допълнително я бе разтягал. Устата ѝ бе провиснала на една страна, а едното ѝ окото беше полузатворено. Около нея стърчаха тръбички, а в ръката ѝ бе забодена игла.

Така, както я бяха сложили да легне, още по-ясно личеше вдлъбнатия ѝ гръден кош. Главата и стърчеше по неестествен начин на кльощавия ѝ врат.

Възрастната жена изобщо не помръдна, когато Ирина седна до нея. Дори с поглед не реагира, но една от ръцете ѝ леко потрепна.

– Не може да говори, но вчера на два пъти успя да каже името ви, – каза медицинската сестра.

Нещо се стегна в гърдите на Ирина. Тя се страхуваше  да хване баба си за ръка, защото не знаеше дали действието ѝ няма да ѝ причини болка. Ирина бавно приближи пръстите си и докосна ръката на баба си.

– Мама и Стефан идваха ли да я видят? – попита Ирина.

– Никой не е идвал освен съседката ви Галя, – каза сестрата.

„А трябваше да са тук, – помисли си Ирина. – Баба умира. Нима не разбират, че сега трябва да се сложи край на техните дразги и взаимни обвинение“.

Баба ѝ размърда устни.

– Какво? –  Ирина се наведе над нея, за да долови някоя дума.

– Бабо, кажи ми какво искаш, – Ирина неволно бе повишила тон, а това предизвика недоволството на пациентите от околните легла.

Ирина улавяше само някакъв шепнещ, накъсан звук. Възрастната жена се мъчеше да каже нещо.

– Ах…. оо ….ммм, – напъваше се бабата.

– Какво? – Ирина се наведе още по-ниско над нея, ухото ѝ почти докосна устните на баба ѝ.

Очите на бабата леко помръднаха. Те бяха сълзящи, замрежени с лека пелена, но сякаш взрени в лицето на внучката ѝ.

Ирина бе уплашена, но стоеше надвесена над баба си. Тя се опитваше да разбере поне малко.

– …енис, – успя да произнесе възрастна жена.

– Май не знае какво приказва, – обади се една жена от съседното легло.

Сълзите размазаха погледа на Ирина. Стори ѝ се, че слънцето свети по-ярко, а баба ѝ се усмихва.

– Да, бабо, – прошепна Ирина, – още ходя на тенис.

Но днес не бе отишла заради нея. С баба си бяха големи приятелки, Възрастната жена я насърчаваше, когато загубеше някой гейм в повече. Утешаваше я и ѝ казваше:

– Ще успееш, моето момиче, непременно ще победиш.

А сега баба ѝ лежеше в кревата, а Ирина се страхуваше, че за винаги ще я загуби.

Пъхнат в процепа на пощенската кутия вестник, пред вратата на Екатерина Василева, стърча три дена. И тъй като тези дни валяха проливни дъждове, той прогизна и стана негоден за четене.

От там мина служителката от социални грижи Магдалена Славова. Тя дръпна вестникът и надникна под ръждивото капаче на пощенската кутия, тъй като никой не отговаряше на позвъняването ѝ.

Цялата се разтрепера и извика от уплаха. В основите на стълбите с разперени крайници се бе строполила Екатерина. Тя беше възрастна жена и през последните няколко седмици трудно се придвижваше.

Славова веднага извика един полицай и той разби вратата. Линейка бързо откара Екатерина в болницата.

А дъждът така и не спираше. Площадът от време на време се пълнеше с мушами и чадъри, чийто притежатели се сблъскваха при разминаване, избягвайки по-големите локви по паважа.

Виолета и Кремена пиеха кафе в близкото заведение. Двете жени до кокал оглозгаха набъбналия скандал около установения със закъснение припадък на Екатерина.

– Не може така да си грабнеш чантата и да напуснеш лекарския кабинет, – каза Виолета, – Представяш ли си, когато ѝ казали за случилото се, крещяла като луда.

– Май тази Стефанова ѝ е предписала погрешни лекарства, – заяви като разбираща малко от медицина Кремена. – Сега ще вземат какви ли не проби от Екатерина.

– На мястото на Стефанова доста бих се притеснила, – поклати глава Виолета..

– Сигурно си мисли, че близките на Екатерина, които не се интересуват от нея, няма да я дадат под съд, – засмя се Кремена.- Това няма значение сега. Но ако лекарска комисия установи, че предписаното лечение е било неправилно.

– Ще я лишат от правоспособност, – допълни бързо Виолета.

– И така трябва да стане, – заяви категорично Кремена. – Сигурно доста хора ще кажат: „Слава богу, че я махнаха и бързо се отървахме от нея“.

Двете жени още поклюкарстваха за този и онзи, но основната тема си остана Екатерина и лекуващата я лекарка.

Каквото и да злословеха, полза от това нямаше. Баба Екатерина бе мъртва. Странно, как не се намери поне един да потропа на вратата ѝ през тези три дена?

А за Стефанова да не говорим. Тя бе млада лекарка, отскоро беше дошла в района. Дори и да не ѝ отнемеха правото да лекува, клеветите, одумките и лъжите по случая, щяха да отровят доверието на хората в нея.

Малкият Truncatula е основен приносител на чернодробен метил, които причинява на животновъдството големи загуби.

Морският плужек Elysia chlorotica асимилира хлоропластите на водораслите Vaucheria litorea, които могат да фотосинтезират в клетките на плужека в продължение на няколко месеца.

Охлювите са такива твари, при които главата се намира над ануса. Тези животни имат около 25 хиляди зъба.

През 2009 г. в чест на Стив Ъруин е наречен един рядък планински тропически охлюв – Crikey steveirwini. Названието на рода е дадено от неговото любимо възклицание  „crikey“, което означава „О, Боже мой“. Този охлюв може да се види в тропическите гори на Австралия в североизточната част на Куинсланд.