Живко живееше в импровизирана палатка близо до гарата. Той е на 65 години, но няма свой дом. Не общуваше с никого, но и хората го отбягваха. Целия бе в дрипи и кал. Лицето му бе мръсно и неприветливо, само сините му очи сияеха, сякаш се усмихваше с тях на всеки.

Веднъж го заговори Васко багерист от новия строителен обект.

– Здравей приятел! – поздрави го Васко.

Живко се изненада от поздрава, но не го показа, само смънка:

– Хм.

– Сам ли живееш тук, – посочи скъсаните парцали намятани върху някакво скеле от клони.

Живко вдигна очи и погледна непознатия:

– Тебе какво ти влиза в работата! – сопна се скитника.

– Мога ли с нещо да ти помогна? – Васко опита още един път контакт с „дивия“ мъж.

– Аз се оправям …., – запъна Живко, сякаш отдавна не бе говорил, – но тук наблизо живее една бездомна жена, тя има нужда от храна, дрехи и лекар.

– Ще ме заведеш ли при нея?

Живко недоверчиво го изгледа, но когато срещна прямия поглед на Васко, само кимна с глава и тръгна напред.

Вървяха около двадесет минути, стигнаха до някаква дупка изкопана в земята. От вътре се чуваха стонове и охкания.

– Може ли само да погледна? – попита Васко.

– Хм….да, – изръмжа като животно Живко, – да не си посмял да ѝ направиш нещо ….. ще си имаш работа с мен….. Повече от година се грижа за нея, никой не искаше да ѝ помогне, – въздъхна Живко.

Васко извлече от влажната дупка, лекото като перце тяло наподобяващо на жена, увито в парцали. Той закрачи към близката поликлиника понесъл необичайния си товар. Скитникът вървеше на две крачки след него, като от време на време промърморваше нещо недоволно.

Скоро стигнаха . Васко предаде изтощеното тяло на жената на дежурния екип,а след това се обърна към Живко:

– Погрижете се и за него, цяло чудо е, че още е на крака….

Скоро двамата бездомници бяха прегледани и им бе предписано лечение. Умиха ги, облякоха ги и ги нахраниха.

– Как попадна на тях? – попита го приятелят му Горан.

– Видя ли скитника,той няма нищо, но е бил като ангел за тази изоставена жена. Грижел се е за нея колкото е можел, но хората са го отблъснали, вместо да го изслушат и разберат. Лесно е да се правят прибързани заключения за някого, само по външния му вид, мястото, където живее и начина, по който говори.

– Да, по плодовете им ще ги познаем, – кимна в съгласие Горан.

Намислил един младият фермер да се жени и отишъл с приятелите си на празника, за да си избере невеста.

Такива красавици излезли на хорото, че момчетата станали разногледи, една от друга все по-хубави.

Пристъпят като пауни, кършат рамене, разкривайки най-добрия си лик.

Една от девойките стояла настрана, навела глава и забила очи в земята, не сме никого да погледне.

– Ето я моята годеница, – извикал фермера, показвайки я на приятелите си.

Те се изненадали от странния му избор.

Младият фермер се засмял и обяснил:

– Аз съм фермер и съм свикнал да преценявам пшеницата по класовете. Когато стоят гордо изправени, то отдалече се вижда, че в такива класове няма зърно. А клас, напълнен с хляб е наклонен надолу, така че веднага не би го забелязал.

Никола никак не обичаше да се моли и да слуша молитвата, която баба му казваше преди хранене

Когато го викаха за ядене, той по най-бързия начин сядаше на стола, готов да погълне и цяла планина, но след това трябваше да изслуша молитвата на баба си, преди да посегне към храната.

Баща му въпреки, че бе твърде зает човек, търпеливо слушаше молитвата докрай и не я прекъсваш, дори и когато му звъняха по телефона.

Веднъж преди вечеря, бащата на Никола го попита:

– На кого всъщност искаш да благодариш днес?

– Как на кого? – Никола се обърка от изненада. – На теб, разбира се, защото изкарваш пари, с които мама купува продукти.

– И това е всичко? – погледна го изпитателно баща му.

– Не, …. на мама, защото готви толкова вкусно – и без да дочака следващия въпрос добави, – на баба, която помага в къщи и за пирожките, които е опекла днес …

– А на Бог?

– О, да! – Никола си спомни, че в молитва те се обръщаха към Бога, – Разбира се и на Него.

– Хубаво би било ако го нямаше твоето „разбира се“,  – с упрек поклати глава баща му и започна да обяснява: – Само си помисли: Кой ми е дал такава работа, че независимо от днешните времена, мога да издържам семейството си, че дори и много повече? А на майка ти и баба ти, кой дава сили и умения, за да готвят и поддържат дома? Виж картофите, сиренето, хляба, които ти ядеш. Кой е давал слънчева светлина, топлина и дъжд на земята, за да порасне пшеницата, картофите, тревата на ливадата, която пасат кравите? И въобще дома, в който живеем, водата, която пием, накрая и въздуха, който дишаме, кой е ни е дал всичко това?

– Как кой? Бог! – ахна Никола.

Е, най-после бе разбрал, защо и на кого трябва да благодари всеки ден.

вечер, родители, апарат, топчици, морфин, жици, щипки, действителност, чудо, Ана бе само на година и пет месеца месеца. След менингита поличи инсулт и бъбречна недостатъчност.

Детето бе в болницата и в кома. Към него бяха включени машини, които поддържаха живота ѝ.

– Това не е Ана, а само тялото ѝ, което не може да диша самостоятелно, – каза лекарят.

– Това означава ли, че дъщеря ми е мъртва? – С насълзен очи попита Людмила, майката на момиченцето.

Лекарят само кимна с глава.

– Тогава нека нейните органи да послужат на някой друг, – каза тъжно бащата на момиченцето.

Така бе взето решение, Ана да бъде изключена от поддържащите я машини, а органите ѝ да се дадат за трансплантация.

За последната вечер, която родителите на Ана щяха да прекарат с нея преди да я изключат от апаратите, които поддържаха живота ѝ, майка ѝ купи топчици, които малката ѝ дъщеря толкова много обичаше.

Започнаха да изключват апаратите, лампите угаснаха. На момиченцето биха морфин.

Людмила прегърна освободената от жици и щипки Ана. Струваше ѝ се, че това е някакъв сън, а не действителност.

– Ана, ти знаеш колко много те обичаме, – Людмила вярваше, че дъщеря ѝ я чува…..

Детето бе толкова топло. Който и да я погледнеше, ще реши, че само е заспала.

Людмила целуна дъщеря си. И стана чудо. За изненада на лекарят и медицинския персонал момиченцето започна самостоятелно да диша.

Множество очи се насълзиха от възторг и радост.

Когато жената му позволи това.

Жените все по-често се оплакват, че не могат да намерят истински мъж. Но те просто не могат да дадат възможност на мъжете да имат предимство пред тях. В края на краищата, модерна жена е привикнала всичко да решава сама и не може да допусне някой да я командва.

Но понякога сценария на нашите родители се намесва в живота ни. Ако в семейството на мъжа за всичко е отговаряла майка му, децата веднага отивали за помощ при нея и без нейното съгласие нищо не се решавало самостоятелно, то и в своето семейство, такъв мъж без колебание ще отдаде лидерството на съпругата си.

Жени от патриархални семейства, ще се съгласят с ръководството на съпруга без колебание.

Какво да се прави, ако жена свикнала да решава всичко сама за себе си, привикнала да бъде капитан, а не помощник?  Много често тези жени по-късно се женят, защото не могат да намерят „точния мъж“.

Проблема не е в това, че няма наблизо достойни мъже, а просто защото жените не могат да допуснат, някой да доминира над тях.

Психолозите смятат, че в този случай жената трябва да започне да дава път на мъжа и постепенно да делегира някои лидерски отговорности към партньора си. Само тогава тя ще се почувства като истинска жена. Тя не трябва да се огорчава и да си мисли, че от този момент става подчинена.

Време е да включи женската мъдрост и са си спомни, че „шията управлява главата“. Ако жената често си спомня това и умело го прилага, това ще помогне да се избегнат множество конфликти в семейния живот, а брака ще бъде дълъг и щастлив.