Самият псевдоним означава, че този човек е имал див и безразсъден характер.

Той имал репутацията на честен човек, герой от войната, разузнавач и съдия изпълнител.

По-голямата част от живота си Хикок прекарал, борейки се против престъпленията и несправедливостите.

Но същевременно е бил запален играч, буквално фанатик на картите. Особено много предпочитал покера.

Когато виждал, че го лъжат, Бил изваждал ножа и пистолета си и призовавал измамника на дуел, като казвал: „вземи банката“.

За съжаление , Хикок бил убит по време на една партия на покер. Той въпреки своите навици седнал с гръб към вратата и група конспиратори, които се прокраднали незабележимо, го убили с директен изстрел в главата.

Смъртта настъпила мигновено. В ръката си тогава държал комбинация от два аса и две осмици, която влязла в речника на покера като „ръката на мъртвеца“.

Говори се, че Хикок имал много врагове, включително и генерал Джеймс Лейн. Срещу него Бил се борел, настоявайки за премахването на робството в южната част на страната.

Според дадени вярвания, разсипаната сол води до кавга. Това суеверие е родено не в Европа, а в Русия по времето на цар Алексей Михайлович.

По това време търговията със солата не е била развита в Русия, тя се е транспортирала от далече и се облагала с всевъзможни данъци и задължения.

Тогава правителството увеличи данъците върху търговията със сол, което довело до увеличение на цените ѝ. Солта тогава е била много скъпа, а да се живее без нея е било много по-трудно, отколкото сега. През 17 век не е имало хладилник и солта се е използвала като консервант.

За да се запазят месото, сланината, рибата ги солели. Зеленчуците също ги солели и оставали да ферментират, за това останало без сол, семейството се оказвало заплашено от глад.

Така че не е изненада, че разсипаната сол води до бурно недоволство на роднините. От тук идва и обичая да се хвърля щипка сол през лявото рамо, за да се предотврати кавгата.

По този начин главата на къщата сякаш показва, че вината е простена, а добрите отношения за него са по-ценни от скъпата сол.

Всички познаваха Васко и неговият космат, мъркащ приятел Пепи. Младежът често караше колело, а на гърба му пътешестваше Пепи.

И всичко започна от този ден, когато Васко чу жално мяукане. Той слезе от велосипеда си и се огледа внимателно. Мяукането идваше от гъстата корона на едно дърво.

Младежът не чака повторна покана и започна да се катери по-дървото. Колкото по-високо се изкачваше, толкова мяукането се чуваше по-силно и ясно.

Накрая той достигна до един зелен клон, който препречваше пътя му. Отдръпна го и там видя …. едно малко уплашено котенце. Взе го в шепата си и внимателно започна да слиза надолу.

Когато скочи на земята, сложи малката пухкава топка в пазвата си и потегли за дома. Изглежда котенцето нямаше никакви възражения, защото седеше кротко из целия път.

След като похапна от импровизираната храна, която му предложи Васко, вдигна опашка и започна да изучава обстановката в новия си дом.

– Ей малкият, – каза Васко, – ще се казваш Пепи. Имаш ли нещо да кажеш по въпроса?

Котето се обърна към новия си стопани и измяука. Васко прие това за съгласие.

Котето се оказа с необичаен характер. Където отидеше Васко, то след него. Отдалечеше ли се по-далеко, Пепи силно и жално мяукаше.

– Явно ще трябва да те взема на всекидневните си разходки с велосипеда. Но как ще те нося?

Пепи не му даде много да умува, а скочи на рамото му и там стоеше толкова стабилно сякаш някой го бе залепил на това място.

Една вечер двамата се връщаха на велосипед у дома. Внезапно предната гума на велосипеда попадна на камък и Васко падна. Силно си удари главата и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, Пепи облизваше лицето му. Васко прегърна животното, вдигна се от асфалтовата настилка и се премести встрани от пътя. Няколко секунди след като бе станал и се отстранил от пътя, от там мина автомобил.

Васко разроши козинката на Пепи и му каза:

– Приятел, дължа живот си на теб. Ако бях останал да лежа там на пътя, всичко можеше да приключи много плачевно.

От тогава двамата Васко и Пепи станаха неразделни, навсякъде ходеха заедно.

Симеонов беше дежурен в болница, която се намира в някаква пустош. През нощта се появиха двама пациенти попаднали при непредвидени обстоятелства, които малко или много бяха предизвикали сами.

Първият преминавал железопътната линия, не могъл да престъпи през релсата, спънал се и си ударил главата в желязото. Добре, че наблизо имало хора, които го видели и бяха го докарали в болницата. От главата му шуртеше кръв.

По някакъв начин кръвта бе спряна от медицинската сестра и страдалецът бе откаран за операция.

В същото време докараха още един, който отишъл да реже дърва. Забравил, взел брадвата с лявата ръка и се ударил от дясно.

Друга медицинска сестра го заведе в стаята за лечение, за да му сложат няколко шева, но мъжът бе възбуден, съпротивлява се, шумеше и не се подава на никакви уговорки.

– Не, не давам, – дърпаше се и мучеше настоятелно и не позволяваше да го зашият.

Тогава доктор Симеонов рязко му се скара:

– Я по-тихо. Това е затворническа болница. Ти си убил човек, стой мирен.

Болният се успокои, почти отрезня и мълчаливо даде на лекарят да му зашие раната.

Когато го изведоха в приемната, той видя другият, който бяха довели преди него, чиято глава бе омотана с бинтове, през които на места се червенееше кръв.

Изведнъж вторият мъж се втурна с вик към този с бинтованата глава:

– Братко, за какво те наредих така?! – жално изплака мъжът.

На кастинга имаше много млади хора, готови да изявят своите таланти. Те се вълнуваха и притесняваха. Всеки желаеше да е победител. Това състезание не бе за професионалисти, а за хора, дошли „да изпробват силите си“ с други, такива като тях.

Между тях бе и Николай, тридесет и две годишен мъж. Животът му не бе протекъл леко.

Преди години се бе сбил с други младежи. В този бой му бяха пробили главата и половин месец той бе в кома.

Прогнозите на лекарите бяха категорични:

– Дори и да дойде в съзнание, той няма да води нормален живот.

А Николай беше женен. Жена му Елена, бе млада и красива девойка.

Медиците я посъветваха:

– Зарежете го, – казаха ѝ право в очите, – не погубвайте целия си останал живот.

Но Елена реши друго. Тя остана с Николай.  Обучаваше го за всичко отново, като малко дете.

Малко по-късно им се роди дъщеря. Усилията на Елена не отидоха напразно. Нейната грижа и любов изправи Николай на крака.

Николай и съпругата сега не се предават лесно и не се отчайват.

Николай бе дошъл на кастинга, за да се „пребори“ с другите и да спечели наградата.

Когато дойде реда му, той изпя композицията на Сосо Павлиашвили — „Небо на ладони“.

Изпълнената с чувство песен не остави равнодушна публиката. Зрителите го аплодираха прави, а нечии очи се изпълниха със сълзи от умиление и възторг.

Съдиите също били трогнати от неговото пеене….