В църквата бе тихо. Група младежи бяха навели глави и се молеха.

Изведнъж в храма нахлуха няколко пияни мъже и започнаха да се бият. Не бе ясно какво е породило тази свада, но пияниците бяха извадили ножове и ги размахваха ожесточено във въздуха.

Младежите побягнаха уплашени навън през вратата.

Един от мъжете случайно намушка пияният до себе си. Това бе младо момче. Окървавено то падна на пода.

Таня видя падналия и се върна да му помогне. Елена я последва.

Когато стигнаха до строполилия се, двете момичета не бяха наясно, как точно трябва да помогната на окървавеният младеж.

Таня бе много уплашена от развихрящия се бой около тях, но каза на приятелката си:

– Ели, нека да се помолим, този млад мъж да оживее и да открие Христос като свой Господ и Спасител.

Двете момичета наведоха глави над младежа и Елена започна тихо да се моли:

– Господи, молим Те не само за този млад мъж, за неговото спасение, но и за тези край нас, които не знаят какво правят…… Благодаря Ти, че ни даваш любов към тези хора и желание да им помогнем и да се молим за тях…

Скоро пияните напуснаха храма олюлявайки се към вратата. Хубаво бе, че никой от другите не бе наранен. Момичетата въздъхнаха облекчено, но младежът лежеше на пода, а локвата кръв около него бе нараснала.

Самуил надникна през вратата и попита:

– Онези окачалки си заминаха.А вие какво правите там?

Момичетата му посочиха момчето, което бе загубило съзнание.

– Луди хора, – каза Самуил и веднага звънна на Бърза помощ.

Пострадалият младеж бързо се възстановен физически, но това не бе всичко. Младежи го посетиха в болницата и разговаряха с него. Ето какво им разказа той за себе си:

– Казвам се Тони. Сирак съм. Бях изхвърлен на улицата още на 10 години и се чувствах обезверен, нещастен и отхвърлен от обществото.

Когато чу за Божията любов и това, което Христос е направил за него, Тони много плака и през сълзи каза:

– До сега никой не ме е обичал….. Нямам с какво да благодаря на Христос…. Но ако ме приеме, готов съм да Му служа до края на живота си…..

След това нямаше по щастлив човек от Тони. Той бе намерил своя Баща и своето семейство.

Есента обливаше със своите жълти, червени и кафяви краски всичко наоколо.Тишината и покоя в парка приканваха хората към размисъл.

Дичо и Божко вървяха мълчаливо и се наслаждаваха на пъстрата премяна на дърветата и храстите.

Божко бе дребен, но успяваше в всичко. С каквото и да се заемеше всичко му спореше.

Дичо бе пълна противоположност на приятеля си. Все нещо ще изтърве. Ще среже не на място, ще се обади в неподходящ момент, макар и с правилни мотиви.

Въпреки това двете момчета дружаха и си помагаха.

– Интересно, как всичко така леко ти се отдава?! – възкликна Дичо.

– Обръщай внимание на предупрежденията, – посъветва го Божко. – Ние често сме невнимателни към тях.

– Какви предупреждения? – попита изненадано Дичо.

– Те идват с нежна строгост и тактично принуждение съпроводени от тихия Божий глас, – леко се усмихна Божко.
– Но как ще ги чуя? – пълна безпомощност звучеше в гласа на Дичо.

– Тихият вятър едва се чува, но това трябва да се почувства, – с тих възторг заяви Божко.- Божият нежен натиск върху сърцето и мозъка е като докосването на утринния галещ бриз.

– Да го усетя, – повтори напрегнато и учудено Дичо.

– Неговият тих глас, привлича сърцето ти и ако го слушаш става все по-ясен за твоето вътрешно ухо. Този глас е предназначен за ухото на любовта, което е чувствително към най-малкия шепот, – поучаваше Божко.

– Ако не вярвам в любовта? – натърти с някакво превъзходство Дичо.

– Ако не отговориш на нейния зов, тя си тръгва. Бог е любов и ако искаш да Го познаваш, непрекъснато се вслушвай в нежните Му призиви, – започна да го насърчава Божко.

– Да кажем, че предприемам нещо ново и то ми изглежда правилно и напълно ясно, тогава ….?
– И тогава се вслушай в предупреждението Му, дори това да ти изглежда безумно и нацяло да измени плановете в живота ти, – посъветва го Божко.

– Искаш да каже,че трябва да очаквам проявленията на Божията воля? – заклати несигурно глава Дичо.

– Открий на Спасителят своите мисли, чувства и Му предостави възможност Той да действа нататък. Не разчитай на мъдростта и уменията си, каза настойчиво Божко.

– Дори и когато противоречат на моите планове и действат против самия мен? – съмнението взе превес в Дичо.

– Покори Му се и вярвай, макар да ти изглежда безумие. Само Бог може да въведе в живота ти хармония, независимо от това, че минали или настоящи събития ти изглеждат проиграни и загубени, – в гласът на Божко звучеше тържественост.

– Това означава да вървя след Господа и да Го познавам, – въздъхна тежко Дичо.

– Ако го направиш, няма да се притесняваш за бъдещето си. Бог може да те преведи и през най-голямата тъмнина, но ще помогне да изгрее в теб светлината на победата.

Това окончателно разби всички илюзии на Дичо. Нещо ново запърха в гърдите му.

Градът не бе от най-големите, но в неговите предели съществуваше малка сграда, в която се помещаваше местната църква.

Пастирът на църквата Миронов, обичаше хората и гледаше да им помогне с каквото може. Не спираше да им говори за спасителния план на Бога, Който даде Сина Си, за да не погине нито един, но всички да имат вечен живот.

Вкарваше бездомниците от парка и околните улици в църквата и ги хранеше със закуски преди неделната служба.

Виктория бе християнка от доста години. Тя бе много ревностна за Бога, но трудно понасяше тази „паплач“, която пастирът вкарваше по време на богослуженията.

Вярно бе, че някои от тях се въртяха и оглеждаха хората, но имаше и такива, които се заслушваха в проповедта.

Една неделя Виктория не издържа. Тя не можеше вече да понася миризмата и шума на нямащите свой дом и препитание „голтаци“ и каза на пастира:

– Защо допускате тези хора в нашата църква?

– Защото не искам никой да отиде в пъкъла, – отговори Миронов.

– Е, аз също не искам да отидат в ада, – подчерта Виктория.

– Аз не говоря за тях, а за вас, – каза пастирът.

Виктория бе шокирана. Тя бе готова да се разсърди на Миронов за тези думи.

– Какво иска Бог да види от нас? – попита пастирът Виктория.

Тя само вдигна рамене и нищо не каза.

„Толкова време съм в църквата, чета Библията, – възмущаваше се в себе си Виктория, – нима не знам какво Бог иска от мен?“

– Не иска ли Бог от нас да вършим праведното и да обичаме милост? – продължи Миронов, цитирайки Михей. – И да ходиш смирено със Своя Бог. Нали Той казва: „..огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“. Кога сме направили това на Исус?

Виктория наведе глава. Очите ѝ се напълниха със сълзи, а устните и зашепнаха:

– Прости ми , Господи ……

Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.

На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:

– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.

Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:

– Мога ли да пренощувам у вас?

„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“

Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:

– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….

Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.

Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.

Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.

Това беше мъчителна и тежка нощ.

Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?

Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.

– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.

Паричков бе добър бизнесмен. Пред нищо не се спираше. Трупаше и камареше милиони. Бизнесът му процъфтяваше, а погледът му се къпеше в блясъка на спечеленото.

Остаря и усети, че тялото му вече не го слушаше и си каза:

– Имам достатъчно. Няма да работя една година. Ще си поживея в лукс и разкош. Заслужил съм си го…..

Но още не бе свършил с мечтата си за почивка, когато го посети ангелът на смъртта.

Паричков първоначално се смути, но нали бе добър в сделките, реши по някакъв начин да убеди ангела да му продаде малко време.

Бизнесменът започна напористо, сякаш договорът вече бе сключен:

– Дайте ми три дена живот и можеш да вземеш една трета от състоянието ми.

Ангелът поклати глава и каза:

– Не може.

– Добре, нека да са тогава 150 ….. или не, по- добре 300 милиона. – Паричков продължи да предумва ангела. Той все още не бе изгубил надежда, че има някакъв шанс, – Дай ми само един ден, за да се насладя на красотите на земята, да пообщувам със семейството си, което поради голямата си заетост в работата не съм виждал отдавна.

Ангелът бе непреклонен:

– Невъзможно е.

Отчаян Паричков помоли с тих едва доловим глас:

– Дай ми поне две минути, за да напиша прощално писмо на сина си.

Това желание на бизнесмена бе удовлетворено.

Паричков взе химикала и със съкрушено сърце написа на белия лист:

„Синко, цени времето си и не го пропилявай. Със всичките си милиони, които имам, не можах да си купя и един час живот“.