Хари бе много любознателно дете. Непрекъснато задаваше въпроси на родителите си.

Тази вечер бе по-специална. След като дълго бе гледал през прозореца ярко светещите звезди на небето, Хари отиде при баща си и го помоли:

– Татко, разкажи ми за звездите.

Баща му предложи:

– Трябва да ти донеса книги по астрономия. По-добре сам да се запознаеш и прочетеш за звездите и планетите.

След време Хари отиде в училищната библиотека и прочете всички книги по физика и астрономия. които бяха там.

Деветгодишният любознателен Хари работи цяло лято, помагайки на съседите, за да изкара пари, с които да си купи телескоп.

Когато за първи път погледна през обектива към небето възторжено възкликна:

– Никога до сега не съм виждал такава красота! Това е нещо удивително!

На 16 години Хари изпитваше съмнения относно теорията за Големия взрив, която обясняваше произхода на живота.

– Ако Вселената произхожда от Големия взрив, тя трябва да е имала начало, а за да има начало, е необходимо някои да я сътвори, – разсъждаваше младежът.

От този момент Хари бе убеден, че има Бог, но бе все още начинаещ и не бе наясно още с много неща.

Неговите проучвания в гимназията му показаха, че народите по света се отнасят сериозно към своите религии. Хари се нуждаеше от прозрение, за това започна да чете свещените книги на основните религии по света.

– Ако Бог говори чрез някоя от тези книги, посланието ще се различава значително от това, което хората пишат, … но ако хората са измислили религията си, тяхното послание ще съдържа грешки, – разсъждаваше той.

Запознанството му с някои от свещените книги, потвърдиха предположенията му. Нещата казани в тях противоречаха на историята и науката.

Но когато взе Библията, Хари заяви категорично:

– Това тук е просто, директно и конкретно.

Трябваха му 18 месеца за да прочете Библията и да свери всичко в нея с науката, географията и историята. В тази Книга не намери нито една доказуема грешка или противоречие.

– Сега съм уверен, че Библията е свръх точна и поради това свръхестествено вдъхновена, – каза си Хари.

Като последно упражнение, младият Хари математически установи, че Библията е по-надеждна от някои закони на физиката. Едно изчисление му показа по-малко от една възможност в 10138 години за случайно изпълнение на 13 конкретни предсказания в Библията, които могат да се осъществят без свръхестествена намеса.

Хари направи подобно заключение, основавайки се на много случаи, в които Библията точно предсказва бъдещи научни открития.

Това бе напълно достатъчно Хари да предаде живота си на Господа и да заяви:

– Убеден съм, че Бог насърчава всеки от нас да използва талантите, уменията и даровете, които Той ни е дал, за да привлечем други хора към Него.

Ана и Андрей живееха вече 25 години заедно. Децата им бяха пораснали и се бяха пръснали по големите градове. Той бе учител по френски език в гимназията, а тя медицинска сестра и работеше в болницата.

Настанаха трудни времена и парите почнаха да не им достигат.
По-рано ходеха на театър, опера и балет. Посещаваха концертите на своите любими певци, но сега не ходеха никъде.

През последната година Ана забеляза, че мъжът ѝ започна да закъснява често след работа. Първоначално се тревожеше, дали не му се е случило нещо лошо и му звънеше, но после започнаха да я тормозят съмнения:

– Той няма проблеми със здравето. Дали не ми изневерява? Та той е на 52 години, кой знае какво се върти в главата му.

И Ана реши да проследи мъжа си. Излезе малко по-рано от работата и нае едно такси.

Тя видя как Андрей седна в колата си и потегли. Спря пред супермаркета.

„Сигурно е решил да купи продукти за в къщи, – помисли си Ана. – Вярно е, че го прави много рядко, но и такова се е случвало“.

След час Андрей излезе от супермаркета с два огромни пакета. Качи се в колата, но потегли в съвсем друго направление, а Ана с таксито след него.

Андрей спря пред стар панелен блок. Извади двата големи пакета и се насочи към един от входовете му. Там го срещна младо момиче на около 25 години. И двамата влязоха във входа.
Сърцето на Ана замря.

„Толкова години сме живели заедно, а сега и това“, – въздъхна тежко Ана.

И тя се насочи към дома си.

След около час и половина се прибра и мъжът ѝ. Ана нищо не му каза. Легна и заспа.

На следващия ден реши да разбере, коя е нейната съперница. Отиде до познатият ѝ блок. Застана на входа. Сградата не беше много висока, само четири етажа. И тя започна да звъни подред на всички звънци, очаквайки да се покаже онова младо момиче.

– Само да я видя, очите ще ѝ издера, – закани се Ана.

Хората, които се показваха бяха все възрастни. Само на едно от позвъняванията никой не откликна.

– Вероятно това е апартамента на оная пикла, – каза си Ана.

Когато мъжът ѝ се прибра, тя го притисна до стената:

– Андро, защо ми изневеряваш? Дадох ти най-хубавите си години, а ти с тази 25 годишната от ул.“Иван Вазов“ 45, какво правиш? Подлец такъв?

– Любима моя, не е това, което си мислиш. Това е моята работа.

– Работа, да се усукваш около млади момичета, – иронизира го Ана.

– Виж, – каза спокойно Андрей, – аз работя допълнителна работа към социалните. Нося продукти на пенсионерите по домовете в определени дни. За това ми плащат пари. Бях намислил да спестя малко, за да можем това лято да отидем на почивка.

Ана скочи възмутена:

– А онова момиче? И то ли е пенсионерка?

– Виктория е момичето, което се грижи за баба Катя, която е обездвижена.

„За това на този апартамент никой не ми отвори вратата, – прехапа устни Ана. – Вероятно тази девойка е вършела нещо, което е попречело да ми отвори. Боже, каква глупачка съм“.

Тя прегърна мъжа си и разбра, че по-предан човек от него едва ли ще срещне някога в живота си.

Учител по рисуване, който работел в гимназията в град Ланджоу, провинция Гансу, Китай, 40 минути рисувал удивителна картина на дъската.

Мъжът искал да привлече вниманието на учениците към местната култура и затова нарисувал пейзаж, изобразяващ родния им град.

Не е изненадващо, че учащите били възхитени от таланта на преподавателя с и внимателно следели как се появява красивото изображение.

Но те се разстроили след завършване на занятията, защото трябвало да изтрият дъската и по такъв начин, да унищожат кратковременния шедьовър.

Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.