Зима. Сняг. Безлунна нощ. В такава можеш нацяло да замръзнеш.

Малка пухкава топка, стоеше от едната страна на кооперацията и от време на време от нея се чуваше едно жално едва разпознаваемо: „Мяу“.

Зорка мина по улицата. Тя чу жалния вопъл и не се стърпя, пресегна с ръка и улови мяукащото котенце.

Зорка бе алергична към котки, но сърцето ѝ не даде да остави на студа това малко създание.

– Миличко, – Зорка погали мъничето, – ако хазайката те види в апартамента, ще ни изгони. Няма значение,  – махна с ръка тя, – ще си намерим друг.

Зорка го занесе у дома си. Дълго го държа в дланите си. Когато котенцето се стопли и престана да трепери, вдигна очи към новата си стопанка и я погледна очакващо.

Зорка отиде в кухнята. Стопли малко мляко, дори и малко саламче му отряза. Котето изпи млякото, изяде парченцето салам и започна доволно да мърка.

Мъжът на Зорка, Павел скоро се прибра от работа. Той бе много уморен и както бе с дрехите заспа на кревата.

Зорка знаеше колко му е тежка работата, за това в нищо не го упрекна. Съблече го и го зави с одеялото. След това изключи лампата и си легна.

Пухкавият герой започна да изучава апартамента.След като привърши огледа бързо скочи при Павел в леглото и се сгуши до него.

Зорка се бе унесла, когато чу пронизителен вик. Тя веднага реагира и без да разбира какво става, скочи на крака.

– Бързо включи лампата, – каза сърдито Павел. – Хванах плъх!

Когато Зорка включи лампата, се разбра, какъв плъх бе хванал мъжът ѝ. Тя едва не падна от смях. Павел постоя няколко минути объркан, а след това силно се разсмя.

– Толкова малко, а щеше да ми изкара акъла, – Павел се заливаше от смях. – Остава при нас нали?

Павел умолително погледна жена си, тя само кимна с глава и притисна котето до гърдите си.

Прекрасна сутрин. Раните слънчеви лъчи, предвещаваха хубаво време.

Обикновено след нощна смяна Петър се отбиваше в цветарския магазин, за да зарадва любимата си жена с букет цветя.

Той бодро поздрави продавачката:

– Добро утро!

– Какви да бъдат цветята днес?

– Нека бъдат различни, – каза Петър. – Съчетайте ги по ваш вкус.

– Сигурно много обичате жена си, – каза продавачката, – щом всяка сутрин я събуждате с букет цветя?!

Петър смутено се усмихна и тъкмо да отговори, когато в магазина влетя запъхтян мъж.

– Та така …., – пое си дълбоко дъх мъжът. – Имате ли рози?

– Разбира се, – усмихна се продавачката.

– Спешно ми трябва една роза.

– Да ви я завия ли? – попита продавачката.

– Не, не е необходимо. Само трябва да заснемете видео – и като каза това мъжът ѝ подаде своя телефон.

Веднага след това взе да нагъва листчетата на цвета на розата и да пълни и двете си бузи.

Не изглеждаше много да са му вкусни, но все пак ги преглъщаше.

Петър заедно с другите ранни клиенти в магазина, наблюдаваха с интерес това представление и тихичко се смееха.

А нашият герой преглъщайки последното листо, обясни:

– Загубих на карти ….., но сега ще дойде друг, който ще трябва да изяде дръжката на розата.

Странен облог. Но щом са си дали дума, тя трябва да се спазва, дори човек да изглеждаш смешен в очите на хората.

Този ден бе невероятно слънчев. Вероятно заради престоящото тържество. Мартин и Силвия щяха да сключат брак.

– Виж какво хубаво време се случи в деня на нашата сватба, – сияеше Силвия, обръщайки се към Мартин.

И ритуалът по бракосъчетанието, наредбата на масите, поздравленията на гостите и роднините, всичко бе като по ноти. Фотографът запечатваше всеки миг от тази веселба.

Изведнъж Мартин се затича към реката и както си беше със сватбения костюм, скочи във водата.

Всички присъстващи на тържеството бяха като ударени от гръм.

– Какво му стана на младоженеца? – тревожно разменяха погледи присъстващите.

Някой се пошегува:

– Може да е прегрял от виното и е поискал да се охлади.

– Невероятно е толкова бързо да се напие, – заявяваха най-близките му приятели, които го познаваха много добре.

Тълпата от хора се насочи към реката, в чийто води бе изчезнал „смахнатия“ младоженец.

Всички видяха как главата на Мартин се показа над водата. Едната му ръка придържаше малко момче, а с другата той гребеше към брега.

А ето какво се бе случило. Едно момче бе попаднало в дълбоките води на реката. То бе започнало да вика:

– Помощ! Помощ!

Но поради шумотевицата и музиката, никой от гостите на сватбата не бе чул този зов. Но Марин го бе чул и не се колеба дълго:

„Там някой се дави, – каза си той, – трябва да му помогна“.

Макар, че Марин бе намокрил и изцапал сватбения си костюм, никой не го укори. В техните очи той бе станал герой.

– Знаех си, че се женя за добър и героичен мъж, – каза Силвия пред всички, прегръщайки мокрия си съпруг. – Той винаги е готов, без никакво колебание, да се притече на помощ на всеки нуждаещ се.

Младата двойка остана много доволна, когато разбра, че фотографът е успял да запечата този вълнуващ инцидент.

Така Мартин и Силвия ще си спомнят дълго за нещо интересно случило се на сватбата им.

Димчо бе само на две години, но бе много любознателен. Това негово любопитство един ден едва не свърши  с лоши последствия.

Беше хубав есенен ден. Слънцето се опитваше да стопли хората, но безуспешно, защото студеният вятър свистеше неудържимо и караше минувачите по улицата да се загръщат още по-добре във все още леките си връхни дрехи.

Димчо заедно с майка си и сестра си Албена се отправи към магазина. Но там го очакваше най-голямото приключение в досегашния му живот. Той щеше да стане главен герой на малък инцидент.

Когато майка му купи нова седалка за кукото му, малкото момче бе във възторг. Това приспособление много му хареса и Димчо настоя:

– Нека аз да го нося. Нали е за мен?

– Е, добре, – съгласи се майка му, – само бъди внимателен с това.

Но белята стана за броени секунди. Майка му за миг се обърна за да вземе нещо от рафта, когато Димчо надена седалката на главата си. Въпреки опитите му да я махне,тя остана здраво закрепена.

Чу се детски писък и рев. Това бе израз на безпомощността на малкото момче, да се освободи от капана, в който само бе попаднало.

Майка та на Димчо и сестра му опитваха какво ли не, но седалката се бе заинатила и не мърдаше от главата на малкия любопитко.

Дойдоха и служители от магазина, за да помогнат.

– Благодаря ви, – каза майката на Димчо, – че проявявате разбиране и търпение в случая.

Отначало на разплаканото малко момче дадоха бисквити, за да го утешат. След това някой от персонала намаза седалката с масло и се опита да я измъкне от главата на нашия злополучен герой, но нищо не стана.

Тогава семейството се премести в сервизното помещение. Един от служителите в магазина се усмихна  на Димчо и каза:

– Няма страшно! Не се бой юначе! Сега ще те освободим от тази „натрапница“.

Той внимателно сряза пластмасовия капан и освободи главата на момчето. След няколко минути Димчо се успокои напълно.
Но не си мислете, че Димчо се отказа от по-нататъшните си проучвания в света, който го заобикаляше…

Ураганът беше опустошителен. Засегнал бе много домове, имаше изчезнали хора. Семейство Смит бяха чули вече новините и знаеха, че този опустошителен вятър летеше към тях.

Бащата на Мери, Арнолд Смит, бе включен на системи, които поддържаха живота му.

– Ами ако спрат тока? – нервно пристъпяше от крак на крак Мери.

– Иди до града, – посъветва я майка ѝ, – там в магазините не могат да нямат генератори. И да спрат тока, поради разрушения и аварии, чрез него ще имаме ток. Само дано ни се размине и ураганът пряко да не ни удари.

Мери пропътува цели 30 мили. Отиде в магазина, но там вече бяха разпродадени всички генератори. Тя стоеше и гледаше щастливите лица, които се бяха сдобили с толкова скъпоценната стока. Отчаяна и безпомощна Мери  се разплака.

Ричард бе търговец и току що се бе снабдил с желания генератор, но когато видя разплаканата жена, без да я пита, защо плаче, ѝ подаде своя генератор.

– Успокойте се и го вземете, госпожо, навярно на вас ви трябва повече.

Мери изтри сълзите си, изправи се, прегърна Ричард и каза:

– Много ви благодаря …. Вие сте прекрасен човек …. баща ми е тежко болен на системи, а това ще го спаси, ако спрат тока…. Много ви благодаря…..

Мъжът само се усмихна.

От околните бе наречен герой, само защото безкористно бе подарил току що закупения си генератор на жена, за която смяташе, че се нуждае повече от него.