Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Пуловерът е такава топла, вълнена дреха, с която обличат детето, когато е студено на майка му.

Ако децата не задават въпроси, те никога не биха разбрали, колко малко знаят родителите им.

Каквото и да правят децата това, което искат никога не биха могли да направят.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Роботът ще патрулира на гарата, която се намира в град Джънджоу.

Роботът е боядисан в бял и черен цвят и има приятна външност. Височината на устройството е приблизително равна на средния ръст на човека.

Андроидът се премества с помощта на колелета и е оборудван със специални сензори. Устройството е в състояние да задават въпроси и да дава отговори. Роботът може да определи температурата на въздуха и да предупреди хората за опасност от пожар, ако е необходимо.

През първата седмица робота ще работи в тестов режим. Ако всичко върви добре, ще го наемат на работа.

Горан мислеше, че никога няма да оживее, че това е краят. Едва намери сили да извади телефона си и с немощен глас да съобщи:

– Успях, но …. голямо дърво ме затисна ….. не мога да се движа….

Телефонът падна от ръката му….. Той лежеше безпомощно и чуваше гласовете на притеснените си приятели:

– Горане, къде си?….Какво става? Не се предавай, идваме!

Преди да загуби съзнание, чу шума на въртящите се перки на хеликоптер.

– Ясно, търсят ме! – прошепна с пресъхнали устни и отпусна глава.

Отгоре се чуваха гласове.

– Ето го, лежи ей там!

– Слава Богу, открихме го!

– Дано не идваме много късно.

Въртолетът се приземи и трима души бързо притичаха към неподвижното тяло.

– Жив е! – радостно възкликна Люси.

– А сега внимателно, – предупреди ги Пепо. – Трябва да го обездвижим.

Три чифта ръце заработиха в синхрон. Те мълчаха, но бързо и внимателно действаха. Ставаше въпрос не само за човешки живот, а за живота на техен приятел…..

Хеликоптерът бавно се издигаше. Горан бе здраво привързан към носилката и се опитваше да диша през кислородната маска.

Люси го наблюдаваше внимателно:

– Добре ли сте? –  попита тя.

Горан само кимна, но в действителност не беше добре. Летяха към голямата болница. Горан знаеше, че има опасност да умре. Той притвори очи.

– Това ли бе всичко? – попита той Бога.

– Не, не е всичко! – дочу отговора съвсем ясно.

Погледна през прозореца. Там се виждаха облаците, които плаваха в синьото небе.

Тревогата и безпокойството му започнаха да намаляват. Усети някаква сила в себе си. Сега беше абсолютно сигурен, че ще се оправи.

Бог не избра силните, а слабите, но те станаха Негови силни служители. Горан бе от тях.

Бог го подкрепяше и го преведе през всички изпитания.

Горан не винаги беше верен, но Господ бе винаги с него. Божията любов не го остави сам…..