Михайл наблюдаваше отдавна Наско. Той знаеше, че това момче има здравословни проблеми. Много се радваше за всяка негова промяна, преодоляване на препятствие или проява на уникално умение. За Михайл Наско си оставаше едно голямо дете, което расте със забавен темп, но това не му пречеше да го обича искрено.

Днес времето беше топло и всеки търсеше гальовната милувка на слънцето. Михаил и Чарли бяха на двора и внимателно наблюдаваха Наско, който с интерес изследваше падналите листа, стръкчета поникнала трева, но когато стигна да едно от цветята разтворило разкошната си главица, занемя от възторг.

– Гледам, че е взел да се оправя. Има голяма промяна в него, но повтаря отново неща, от които си е изпатил.

И като потвърждение на думите му, Наско полетя напред, претърколи се и седна. Огледа ожуленото си коляно и ръка, но не се разплака.

– Ето в онази дъска се е препъвал вече, – подскочи Чарли и изтича да помогне на Наско да стане от земята.

– Човек не се спъва два пъти в един и същи камък, освен ако не е забравил това, – дълбокомислено каза Михаил.

– Не можеш да живееш два различни живота и да имаш две различни съдби, – махна с ръка Чарли. – Животът няма чернова.

– Но можеш да промениш посоката и да оправи черновата, – засмя се Михаил.

– Миналото не се поправя, – смръщи вежди Чарли. – Може да подобриш това, което е пред теб, но миналото е необратимо.

– Искаш да кажеш, че не могат да се заличат допуснатите грешки? – раздразнен каза Михаил. – И че няма никаква надежда?!

– Надежда има, – със спокоен глас каза Чарли, – но отминалите години никога няма да се върнат.

– Това е ужасно, – Михаил беше изтръпнал целия. – Всяка наша стъпка, мисли, желания и действия остават отпечатък в миналото ни.

– Баща ми казваше, че всичко, което правим се връща върху нас, – каза тихо Чарли. – Рано или късно плащаме за злото и извличаме полза от доброто.

– Този човек е знаел много и добре е разбирал как стоят нещата, – с възторг каза Михаил.

– Беше силен човек и аз добре се чувствах край него, – каза с гордост Чарли.

Музеят на лъжата, известен още като музей на илюзиите, се намира в германския град Кириц. Ако по-голямата част от музеите в света са горди от факта, че в техните колекции са изложени оригинали, положението тук е точно обратното, неговите създатели, напротив, не без гордост уверяват, че всичко тук е изключително фалшиво.
Музеят е разположен в зданието на „старинен“ замък, който е построен наскоро. В музея на лъжата има десет стаи. Те са изпълнени със разнообразни експонати. Между тях се намират отрязаното ухо на Ван Гог, фалшивите мустаци на Хитлер и даже парцалът за миене на пода, принадлежащ на бащата на Сталин.
Като цяло този музей е необичаен, затова и мненията на неговите посетители не са еднакви. Едни са във възторг, други смятат, че основателят на този музей е ненормален, а експонатите са пълен боклук.
Но едно може ясно да се каже за това място. То напълно разсейва стереотипа за музей, като скучно място с прашни експонати.

Австрийският дипломат фон Ринг разказвал, че първото представление на знаменитата опера на Вагнер „Валкирия“ във Виена за малко да бъде отменена.
Работата била в това, че съгласно замисъла на постановката в тази опера на сцената трябвало да се появят черни коне и то истински.
В придворните конюшни конете били дресирани, но били сиви, а на Вагнер му трябвали черни.
– Вие искате да ме опозорите! – тропнал с крак той на директора. – Няма да допусна такова издевателство, дори ако моята опера въобще не бъде поставена във Виена, отколкото да се играе със сиви коне.!
– Но операта вече е подготвена, толкова много средства са изразходвани вече ….
– Това не ме интересува!
И само намесата на фон Ринг помогнала да се разреши конфликта… Дипломатът дал „дипломатически“ съвет:
– Оцветете сивите коне с черен цвят.
Вагнер във възторг грабнал ръката му, раздрусал я и извикал:
-Вие ми спасихте живота!
Конете боядисали и спектакълът се състоял….

На 5 декември 1909 г. на брега на Черна река в Петербург се състоял дуел между Николай Гумильов и Максимилиан Волошин. Нито един от поетите не пострадал, но дуела е влязъл в руската история на дуелите заради комичната си причина …
Седейки на чаша чай, двамата добри приятели Максимилиан Волошин и Елизабет Дмитриева решели да позабавляват публиката. Те написали няколко портични произведения и ги публикували под испанското име Черубин де Габриак.
Почитателите на поезията била във възторг, те искали не само продължение на написаното, но и да се запознаят с прекрасната поетеса. Мистериозната испанка не бързала да се покаже на света, но продължавала да публикува свои произведения, които читателската аудитория очаквала с нетърпение.
Един от най-нетърпеливите бил поетът Николай Гумильов. Той се влюбил в непознатата поетеса, четейки стиховете ѝ. Волошин и Дмитриева, се смилили над него и му разкрили истината.
Реакцията на Гумильов била непредсказуема.  Той гневно избухнал и призовал Волошин на дуел. Мястото на дуела било избрано на брега на Черна река, където се стреляли Пушкин и Дантес.
Николай Гумильов бил сигурен, че ще се разправи с противника, но Волошин се изплашил и поискал да се помирят.
На път за Черна река, Волошин загубил галоша си и в крайна сметка закъснял за срещата. За негово щастие, Гумильов бил толкова ядосан заради забавянето на противника си, че ръцете му се тресели от ярост, за това куршумат му пропуснал. Тогава Волошин стрелял в небето.

В природата има много интересни растения. Едни предизвикват възторг, други отвращение. В Африка има растение, което е трудно да се нарече такова. То по-скоро е гъба. И името на цветето идва от думата „гиднор“, което идва от гръцки и означава гъба. Става дума за необикновеното растение африканска гиднора.
Това е насекомоядно хищно растение. То има огромни корени, като змии, пълзящи на различни страни. Напипа ли корените на друго растение присламчва се към тях и изпива всиките сокове на последното. Това растение е паразит.
Когато дойдат дъждовете гиднората се появява над земята и разкрива цветовете си. Те достигат до 15 сантиметра и имат ярко червена окраска. Цветът издава миризма на нещо загнило, разлагащо се. Но към тази пъстрота и отвратителна миризма летят различни насекоми, опрашващи гиднората. Разтваряйки напълно цвета си, с миризмата си може да задушат заек, но така привлича много бръмбари и мухи. Те влизат дълбоко в цвета и растението ги поглъща. А когато цветът завехне и започне да гние, ставя място за личинките на бръмбарите
Африканската гиднора дава плодове, които могат да се ядат. Те са добро лакомство не само за животните, но и за местните хора. Смята се, че някои части на това растение са лечебни.