– Кой е нашият враг, – попитал един офицер, генерала си.

– Всичко ни подсказва, че това ще бъде Китай.

Всички останали били шокирани.

Но един от офицерите се овладял и попитал:

– Генерале, ние имаме всичко на всичко 150 милиона човека в сравнение половин милиарда китайци. Имаме ли някакъв шанс за победа? Ще оживеем ли изобщо?

Генералът направил няколко крачки и казал:

– В съвременната война победата не се определя от количеството войници, а от качеството им и умение да се използват възможностите им. Например, Близкият изток видя няколко войни, в които пет милиона евреи се биха срещу пет милиона араби и Израел винаги побеждаваше.

След кратка пауза, един офицер попитал:

– А ние имаме ли достатъчно евреи?

Денят беше прекрасен. Марин и приятелите му решиха да отидат на уиндсърфинг и да пояздят вълните. Когато пристигнаха и възторжено нахлуха в солената вода, те видяха рядко животно, което се появи от водата.

– Хайде да видим какво е това чудо там, – предложи Петър, един от приятелите на Марин.

Когато любопитните мъже наближиха животното, чуха жални звуци.

– Сякаш плаче, – каза Захари.

– Това е малкото на кит, – забеляза Симеон. – В какво лошо състояние е само.

– Силните вълни не му дават възможност да се движи, – обясни Марин. – Блъскало се е безпомощно тук и е останало без сили.

Животното бе видимо изтощено и много изплашено.

– Хайде да го преместим на място, където водата ще е достатъчно дълбока за него, – предложи Петър.

Китът бе толкова слаб и изтощен, че се наложи на мъжете да го носят на ръце, за да не потъне.

Животното продължаваше да издава същите жални стонове, а Марин като го прегърна, му говореше:

– Не се страхувай, малкия. Сега ще те занесем на по-дълбоко място. Там ще се чувстваш по-добре. Успокой се, не плачи.

Цели шест часа мъжете поддържаха кита, за да може животното да възобнови силите си и да заплува самостоятелно, без чужда помощ.

Мъжете не знаеха какво е станало с майката на кита, но се надяваха той да я намери отново. Това все пак бе някаква надежда в сравнение със самотата, на която бе обречен. Безсилен, слаб и немощен изхвърлен на неизвестен плаж.

Щастливото събитие е станало в семейството на 72 годишната Каур и 79 годишния ѝ съпруг Мохиндер Сингх Гил.

Каур е станала майка 46 години след като се е омъжила и 20 години след настъпване на менопаузата.

При раждането бебето е тежало 2кг.

Мечтата на Каур се е реализирала благодарение на ин витро.

Собственикът на клиниката, където изследвали индийката казал, че е скептичен относно възможността Каур да забременее, но тестовете са потвърдили способността ѝ да роди.

Трябва да се отбележи, че Каур е „пълна с енергия“ и сама се грижи за детето си, а мъжът ѝ активно ѝ помага.

Това рисковано начинание било предприето от възрастната двойка не от любов към децата.

Покойният баща на Мохиндер е посочил в завещанието си, че синът му ще бъде в състояние да разчитат на наследство, което е около 720 хиляди долара, само ако има поне едно дете.

Ветеринарът Петров не виждаше някаква възможност за спасението на това коте. Челюстта му бе разбита. На муцуната му имаше кора от кръв и гной от инфекция. Котето не можеше да държи устата си затворена и от нея висеше езика му.

– Трябва да го приспим. Не мога да му помогна, – каза тъжно Петров.

Но Мая, която го бе намерила да лежи близо до шосето, упорстваше:

– Това животинче има силно желание да живее. Навярно се нуждае от повече любов. Да знаете, до тук как мъркаше в колата.

– Котето е много малко за операция, – започна да обяснява ветеринара. – И как ще яде с такава уста?

– Аз имам в чантата си консерва за котки, – каза вдъхновена от идеята си Мая. – Нека да опитаме, дали ще яде.

Когато Мая остави кутията пред котето, то си пъхна цялата глава вътре и облиза целия сос.

И така дойде и решението за него.

– Взимам го в къщи с мен, – каза съвсем сериозно Мая.

– Добре, – съгласи се неохотно Петров, – ще ви дам за него запас антибиотици. А после каквото стане.

И той повдигна рамене и безпомощно разпери ръце.

Когато Мая го заведе в апартамента си, очите на котете станаха огромни.

– Изглежда като Смигол от „Властелина на пръстените“ – засмя се тя.

Така котето получи и името си. То прояви голяма издържливост и упоритост не само да оживее, но и да води нормален живот.

Мая го заведе в специална клиника, но там ѝ казаха:

– Котето ви не се нуждае от операция.

У Смигол остана твърд зъб с неправилна форма и очи като фарове, но това не му попречи да се сприятели с останалите котки и кучета в дома на Мая.

Тя често го прегръщаше и му шепнеше:

– Не мога да си представя живота без теб.

Отиването в зоологическата градина може да се възприеме по различни начини.

Понякога животните там са апатични, друг път се движеха насам натам без да се интересуват от наблюдаващите ги посетители, но се случваше и да си взаимодействат с тях.

Повече от всичко на Мария ѝ харесваше да ходи в зоологическата градина. Това бе една възможност да види по-отблизо животните, за които слушаше в приказките, които баба ѝ разказваше.

Възхищението на Мария от дивите зверове нямаше граници. Тя дълго наблюдаваше едно или друго животно.
Но кой може да предвиди реакцията на тези пленници, далече от естествената им среда?! Всичко това зависеше от темперамента, броя дни, в които са били в плен, дори и от вида на самото животно.

Като правило животните в зоологическата градина са докачливи или покорни. Понякога сядаха или лягаха върху лапите си. Но когато инстинкта вземеше връх, тогава ставаше опасно.

Така се случи и този ден. Слънцето грееше, макар и не толкова силно, както през лятото. Мария отново бе дошла с баща си в зоологическата градина.

Днес погледът ѝ бе привлечен от лъва. Тя дълго го наблюдаваше. От него я отделяше дебело солидно стъкло.

Изведнъж Мимето доближи устни до стъклото.

– Какво правиш? – извика ужасен баща ѝ.

Звярът рязко скочи и започна да барабани по стъклото с големите си лапи. Силните му удари разтърсиха солидната преграда.

– Само исках да го целуна, – каза Мария, а очите ѝ искряха от радост.

Може би лъвът поиска малко да поиграе с малката посетителка. Със скока си звярът навярно демонстрираше веселото си настроение.

Но напълно възможно бе, да желае да изгони „натрапилата“ му се наблюдателка, колкото се може по-далече от неговите сегашни „владение“.

Бащата на Мария, след като видя реакцията на лъва, дръпна бързо дъщеря си и я прегърна. Впи поглед в отворилата се челюст на звяра и зачака.

Но Мария гледаше съвсем безстрашно лъва, тя изобщо не се изплаши.

Хубавото бе , че между момичето и лъва имаше стъклена преграда, иначе последствията можеха да се окажат плачевни.