Уж се поразхлади, но пак припече. Едва се дишаше. Хората търсеха отчаяно глътка свеж въздух.

Матьо пак мърмореше и ръкомахаше с ръце.

Петър го видя, усмихна се и попита:

– Пак ли роптаеше против препятствията, които си срещнал? По-добре гледай на тях като на изграждащи характера ти.

– Присмивай ми се, – измуча недоволно Матьо. – Не мога да ги преместя, нито да си проправя път през тях. Какво да правя тогава?

– Успехът ти се измерва не от мястото, до което си достигнал в живота, а с препятствията, които си преодолял, опитвайки се да го достигнеш.

– Е и какво? От някого помощ ли трябва да искам? – сбърчи нос Матьо.

– Хората са изненадващо щедри на съвети, особено ако първо отделите време да се сприятелите с тях. Бъди им благодарен. Можеш да намериш и човек, който да те насърчава и подкрепя години напред.

– Да бе, иди ти да се катериш по неравностите, – измънка недоволно Матьо.

– Само, когато човек се бори с предизвикателствата, които за момента му изглеждат свръх силите му, расте нагоре.

Матьо продължи да мърмори. Петър го погледна със съжаление и продължи по пътя си.

Николай обичаше да се катери по скалите. Неговият приятел Калин го осигуряваше. Той закрепваше въжето.

Един ден Николай се катереше по много трудна за изкачване скала. Той бе изтощен и искаше да се откаже.

– Калине, свали ме на земята. Не мога повече, – Николай помоли приятеля си.

Калин го подкани:

– Стигнал си твърде далеч, за да се откажеш.

Увиснал във въздуха Николай реши да продължи. Учудващо, но той успя да се свърже отново със скалата и да завърши изкачването благодарение на насърчението на своя приятел.

В ранната църква последователите на Исус се насърчавали един друг да продължат да следват своя Господ и да проявяват състрадание.

Чрез Своята смърт и възкресение Исус ни свърза един с друг. Следователно, ние имаме отговорността и привилегията с Божията възможност да насърчим събратята си по вяра.

На отворения прозорец бе поставена красиво изрисувана порцеланова ваза. В нея бях поставени естествени и изкуствени цветя.

Последните надменно се полюляваха на телените си стъбла и нахално се хвалеха:

– Вижте колко сме красиви. Просто невероятни……

Внезапно заваля дъжд.

Изкуствените цветя се размърдаха разтревожено и почнаха да питат притеснено:

– Не можели дъждът да се укроти и да спре?

Негодуванието им растеше:

– Платнените ни листа измокри.

– Какъв нахалник, – ругаеха го.

– Изобщо не се съобразява, че тук има дами, – караха му се други.

– Господи, – викнаха в хор изкуствените цветя, – спри дъжда. Виж колко бели направи. По улицата не може да се мине, цялата е осеяна с локви и кал. Прогони топлината.

И дъждът спря.

Останалите естествени цветя забелязаха , че въздуха се охлади. Те живнаха и се обновиха.

Живите растения засияха с цялата си красота и разпръснаха уханието си наоколо.

Горките изкуствени цветя, направени от тел и плат, загубиха надменността си, защото никой вече не им обръщаше внимание. Те изглеждаха грозни и неподредени.

Стопанката помириса ухаещите живи цветя, а изкуствените извади от вазата и ги изхвърли на боклука.

На истинската красота нищо не може да навреди. Само изкуствените цветя се страхуват от дъжда.

Има дни и дни, но не и като този. Уж слънцето печеше, а усещаш хлад във въздуха. Повехналите растения и пожълтелите листа са свидетелство за царстващия все още не натрапчив студ.

Дако постоянно се усмихваше и все си свиркаше с уста, но днес изглеждаше необичайно тих.

– Как да израствам в светлината на Божието присъствие, като и днес се провалих. Отново не устоях.

Изведнъж Дако се усмихна, защото усети ласка и дочу познатият тих Глас:

– Твоята слабост съвсем не ме отблъсква. Напротив тя притегля Моята сила, която протича през сърцето ти, което е благоразположено към Мен.

Дако тъжно се усмихна и вдигна ръце:

– Когато закъсам, все до Теб опирам. Докога?

– Глупаво е да се осъждаш за това, че имаш често нужда от помощ. Нека Моята любов изпълни сърцето ти.

– Продължавам да се съблазнявам и греша, а Ти ми казваш да не се притеснявам от това.

– Не хленчи и не се бунтувай. Когато стане труден пътя благоразположеното сърце само благодари.

– Аз Ти има доверие, но …..

– Когато се предаваш на волята Ми, ти Ми оказваш висша форма на доверие.

Дако само въздъхна. Лицето му засия и се появи обичайната му усмивка.

– И не забравяй, – добави Гласът, – в безмълвие и увереност е твоята сила.

Мракът се бе сгъстил. Бе облачно и нито една звезда не се появи на небето.

Лято бе в разгара си, а лека хлад нахлуваше от отворения прозорец.

Времената бяха трудни. Така наречената пандемия COVID-19 обърка доста неща.

Станимир бе паднал на колене, плачеше и горещо се молеше:

– Татко, имам нужда от Теб точно сега. От месец съм без работа, не получих обезщетение за безработен…….

Сълзи се стичаха по лицето му, а сърцето му бе свито като на уплашено птиче.

Станимир пое дълбоко въздух и продължи:

– Очаквах, че бързо ще разрешиш проблемите ми, защото ме обичаш, грижиш се за мен, но сега се чувствам изоставен …..

Болка раздираше гърдите му и самият той не можеше да превъзмогне отчаянието

– Помогнете ми да повярвам, че ще ми помогнеш в тази трудна ситуация…….

Понякога изглежда невъзможно да повярваме, че Бог е добър за онези, които му се доверяват и за този, който го търси. Особено когато не виждаме край на нашите страдания.

Но ние не можем да не викаме към Него и да вярваме, че Той ни чува и че ще бъде верен, за да ни доведе до края.