Това бе една мъчителна вечер за Милен. Съпругата му Галя многократно изпращаше своя герой Марио да пада в една и съща яма пълна с лава.

Всекидневната се превърна в бойно поле. Пронизителен вик и разочарование изпълваха стаята.

Милен бе безкрайно толерантен. Той едва сдържаше напрежението, натрупало се вследствие на желанието да извика:

– Само скочи малко наляво.

Вместо това той стана опора, осигуряваща безмълвно рамо, на което да поплаче обезумялата му съпруга.

Стаята се тресеше от сърцераздирателните викове на Марио, който умираше в огнената лава отново и отново.

Съседите непрекъснато чуваха:

– Game Over, – макар и доста слабо, достигащо до тях през стената.

Милен наблюдаваше съпругата си и се питаше:

– Възможно ли е да се намери цел или смисъл в един продължителен цикъл от виртуална смърт в лавата?

Най-накрая Галя успя и Марио невредим прескочи ямата.

В стаята се чуваха ликуващи възгласи и плач от радост.

Е, може би това ще наречем издръжливост. Вероятно тя би била вдъхновение за съпрузите, които гледат как съпругите им ужасно играят видео игри.

Донка слагаше тавата във фурната, това бе изненада за съпруга ѝ, които обичаше такива вкусотии.

Обърна се инстинктивно, за да види, какво прави синът ѝ и видя издута му буза.

– Мони, какво си лапнал? – извика тя уплашено.

Малкият не чака покана, а хукна сякаш бе даден старт за надбягване.

Ситуацията си бе за страх.

Малко преди това Мони помагаше на баща си да сглоби рамка, докато не бе разсеян от количка с играчки.

– Може да е глътнал гайка, винт, дори гаечен ключ, – притесни се баща му и затича след него.

Младият мъж се опита да избегне завоя към всекидневната, но в бързината не успя и се строполи на земята.

– О, защо когато му даваме хубави неща за ядене, отказва, а сега кой знае какво е налапал, – викаше той, като се изправяше, държейки се за кръста.

Най-накрая Донка хвана непокорния си син, а той ѝ се усмихна и отвори широко уста.

В нея между зъбките му блестеше пластмасов неидентифициран обект, който родителите му не можаха да разберат от къде се е взел.

Ето с такива мъници човек може да счупи световния рекорд на сто метра!

Каква радост! Дългоочакваната мечта на Стоян и Нели се сбъдна. Те успяха да си купят къща строена през 1912 г.

За повечето от нас това може да не означава нещо особено, но не и за тях двамата. Стоян бе архитект, а Нели историк. Двамата успяха да открият доста интересни неща в новата си придобивка.

В къщата можеха да се видят витражи, вградени шкафове, скрито стълбище, а за просторната слънчева всекидневна да не говорим. Всичко което видяха, надмина очакванията им.

Посети ги дългогодишният им приятел Светослав. След като огледа къщата,  му се стори нещо нереално, необикновено и за това сподели съмненията си:

– Толкова ниски тавани са необичайни за тези години. Може би има нещо скрито под мазилката.

Стоян бе изненадан, но реши да рискува.

– Нека пробием една малка дупка на тавана, – предложи той. – Ако не открием нещо интересно, след това ще я замажа.

Светослав внимателно се зае с пробиването.

– Ах! – възкликна Нели.

– Каква красота! – въодушевено каза Стоян.

– Нали ви казах, – засмя се Светослав, – че тук има нещо.

– Хайде да свалим цялата мазилка, – предложи Стоян.

След усилена работа се откри нещо невероятно. Прашните греди, запазени от толкова много години, бяха наредени по чуден начин. Те приличаха на венец, разпрострял се над цялата стая.

– Хайде да преработим тавана, – предложи Светослав, – за да разкрием цялата му красота.

– Която незнайно защо, някой е скрил от очите на хората, – промълви Нели.

– Колко интересно, – очарован от откритието сподели Стоян, – нещо подобно не се ли случва и в нашия живот? Позволяваме на греха да изопачи образа, който Бог е вложил в нас.

– Но ако Му позволим да премахне зацапаното и замърсеното, ще видим колко прекрасно е това, което е създал Господ, – добави Нели.

– Да, Божието освещаващо дело, може по чуден начин да ни преобрази, – съгласи се Светослав.

В тази къща Данчо и Кремена бяха прекарали 45 години. Тя бе идеалния дом за отглеждане на децата им, но сега, когато бяха пенсионери и никой не бе останал при тях, им създаваше само проблеми.

Бяха решили да се преместят, но бъдещето ги притесняваше.

– Къде ще отидем? – постояно повтаряше Данчо. – Колко много любими вещи от миналото трябва да оставим.

– А къде ще занесем нещата, които няма да вземем? – вайкаше се Кремена. – Тези, които ще купят къщата, може би ще ги изхвърлят като ненужен боклук.

Това бяха много трудни въпроси за тези възрастни хора.

Посетиха няколко домове за стари хора, но нито един не им хареса.

Един ден попаднаха в малко село в планината. Там имаше много възрастни хора.

– Тук е много хубаво, – каза Данчо, – но трябва да се разделим с приятелите си и познатите от нашата църква. Вече няма да можем да се занимаваме с нещата, които бяха наше ежедневие.

– Най-лошото е, – смръщи вежди Кремена, – че проблема с вещите остава.

Дъщеря им Емануела ги посети и те я заведоха на мястото, което бяха харесали. Споделиха проблемите си с нея.

Емануела ги изслуша , усмихна се и каза:

– Пияното добре ще пасне в новата ви всекидневна, а част от нещата ви можем да вземем с батко, когато продадете къщата.

Промяната никога не е била лесно нещо, но когато Емануела каза:

– Не се притеснявайте, Бог никога няма да ви остави.

Старците се успокоиха. Те благодариха на Бога, че винаги е готов да се притече на помощ дори, когато нещата изглеждаха безнадежни.

Данчо се засмя и прегърна Кремена:

– Където и да отидем, Бог вече е там, мила!

 

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.