На самия връх на Айфеловата кула се намира тайна стая. Тя принадлежи на Густав Айфел, инженерът, който е създал тази кула.
През 1890 г., година след откриването на кулата, Френският писател Анри Жирар казал, че Густав Афел е бил „обект на всеобща завист“ сред жителите на Париж.
Според Жирар, тази завист не била предизвикана от славата, която придобил Густав, като създадел на кулата, нито от състоянието, което тя му донесла. Завистта била предизвикана  от стаята на върха на Айфеловата кула, която му принадлежала.
До тази стая достъп имал само Айфел. В нея били канени много важни гости на Париж. Най-знаменития от тях е бил Томас Едисон.
Според слухове, Айфел получил няколко привлекателни от финансова гледна точка оферти от хора, които искали да прекарат една нощ в тази стая.
Тази стая в продължение на много години е бил затворена, но наскоро бе открита за обществеността. Днес там се намират восъчните фигури на Айфел и Едисон. Тези фигури, които са много сходни с техните реални модели, изобразяват сцена, в която Айфел и дъщеря му Клер посрещат Едисон.
На Айфеловата кула са изписани имената на 72 учени и инженери, които са участвали в създаването ѝ.

Анчарът е от семейството на черницата. Това са еднодомни или по друг начин казано с еднополови цветове, дървета и храсти.
Цветовете на Анчара са невзрачни, мъжки с плоски чадъроцветни съцветия, а женските са единични.
В природата съществуват 5-6 вида Анчар. Те се срещат в тропическа Азия, Африка и на остров Мадагаскар.
Анчарът има силно отровен сок. Той съдържа гликозиди, антиарин и антиозидин. Използвал се е за напояване на върховете на стрелите.
На това дърво А.С.Пушкин е посветил стихотворението си „Анчар“.

Анчар

А. С. Пушкин

В пустинята, сред прах горещ,
в пръстта от зноя разкалена,
Анчарът — часовой зловещ —
стои, сам в цялата Вселена.

Сред жадна степ във гневен ден
Природата го бе родила,
и корен, ствол, и клон зелен
с отровна сила напоила.

Отрова капе през кората
и стине в гъст, прозрачен клей,
след обедния пек, когато
вечерна хладина повей.

Не идва птица тук, ни звяр.
Едничък вихърът сурово
връхлита страшния Анчар
и литва, напоен с отрова.

И ако облак в своя път
се заблуди и дъжд пророни,
във пясъка горчива смърт
ще капе от отровни клони.

Но в ден на зло човекът там
човек изпрати с властно слово
и в път покорно тръгна сам,
и върна се в зори с отрова.

И вейка с клюмнали листа
в едно донесе с яден клей.
По бледното чело потта
на тънки струи леденей.

Под шатровия свод, в дъга
извит, издъхна у нозете
отровен бедният слуга
на всемогъщия владетел.

А царят смърт от тях сторѝ —
стрели с отрова напоени —
и на съседните страни
изпрати гибел, разорение.

Хората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.

Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.

Веднъж птицата каня летяла търсейки храна, Забелязала риба. Бързо се спуснала и я хванала.
Като я видели с рибата, стотици врани започнали крещят. Дигнали страшен шум и се спуснали след нея.
В каквато и посока да летяла канята, те я следвали неотклонно.
Накрая се уморила и хвърлила рибата. Тогава враните се нахвърлили върху рибата и оставили на мира канята.
Тя седнала на върха на едно голямо дърво и си помислила:
„Тази риба беше причина за моите тревоги. Сега я няма у мен и аз съм щастлива и съвършенно спокойна“.