Събитията в Пловдив на 6 септември 1885 г не са голяма изненада за великите сили. И ако реакцията на великите сили се забавя, това се дължи по скоро на желанието им да разберат кой стои зад Пловдивския акт.
Правителството на П. Каравелов трябвало да постигне едно на пръв поглед абсурдно решение на въпроса, да се утвърди българското Съединение без да се нарушава формално Берлинският договор.
За изпълнение на тази сложна задача българското правителство възприема една изключително гъвкава тактика.
Тя съчетава постъпки пред всички Велики сили. Тази тактика не е нова. Само че сега тя се очертава по-ярко, защото и положението е доста усложнено и заплетено.
По отношението към големите държави е направено разграничение, като е показано предпочитание към Русия. Това е напълно естествено при традиционно близките българо-руски връзки.
Но от Петербург изобщо не отговарят на телеграмата на българския княз.
Реакцията на Петербург е обусловена от царската политика на Балканите и развитието в българо-руските отношения. Ангажирана в конфликта с Англия в Афганистан, Русия е против създаване на усложнения в Европа.
Отношението на руския цар  към  Ал.  Батенберг  се  прехвърля  и  върху българската  държава, от там и върху Съединението.
Румънското правителство отказва да участва в антибългарска балканска коалиция, защото смята, че Съединението ще укрепи българската държава и нейната самостоятелност, така ще се попречи на изпадането ѝ под пълно руско влияние.
Въпреки тревожните сигнали от всички страни българското правителство не губи самообладание. То продължава да се подготвя за отбрана и търпеливо да тропа на всички врати.
Оживената  преписка  между  дипломатическите  канцеларии  на  европейските  сили продължава. Съединението става заложник на голямата политика на всяка велика сила.
Съмненията, че Русия стои зад събитията в Пловдив, са разсеяни от негативната реакция на царското правителство.
Лорд Солзбъри  нарежда  на  английския  посланик  в  Цариград  У.  Уайт  да  настоява  за признаване  на  Съединението  под  формата  на  лична  уния,  т.е.  българският  княз Александър I да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия. Така привидно
Берлинският договор не се нарушавал, а се променяло само управлението на областта.
От своя страна Портата не могла да не оцени, че идеята за персонална уния е приемлив изход, който, без да накърнява достойнството на султана, предотвратява задълбочаването на кризата.
Разногласията между великите сили бързо стават известни на света. В Белград разбират, че обсъжданията им ще се проточат, а всеки ден
работел в полза на българското Съединение. За да предотврати този изход, сръбското правителство изоставя изчаквателното поведение и преминава към решителни действия.
За да спаси престижа си в страната, крал Милан започва с нищо непредизвикана война.
Предстояли  най-трудният  момент  в  защитата  на  Съединението.  Дипломатическите преговори прекъсват и на дневен ред застанали бойните действия.Въпреки че преди това предупреждават Сърбия да се въздържа от въоръжена намеса, големите държави не дават открита подкрепа на Княжеството. Даже Англия, която подкрепя каузата на
Съединението, се ограничава с пожелания за победа на българското оръжие, в което впрочем не вярва.
Оказва се, че великите сили не се опасяват от сръбско-българската война, защото тя ще локализира конфликта на Балканите. Всички сили се противопоставят на турското нахлуване в Източна Румелия или на балканските държави в Македония. Интересът към балканското наследство на империята е общ и все още няма готовност за неговото
преразпределение.
Българската армия свършва работата си – идва ред на дипломацията. Победата прави възстановяването на статуквото в Източна Румелия почти невъзможно, но това не означавало край на изпитанията за Княжеството.
Очевидно въпреки различията помежду си силите търсят формула за признаване на Съединението. Това много добре е разбрано от българското правителство, което взема изпреварващи мерки. В края на декември князът подписва редица укази, целящи административно и институционно сливане на Княжеството и Източна Румелия, и
единна организация на Войската. Българското правителство бърза, защото Сърбия използва примирието, за да се превъоръжи, а Турция държи на границите големи военни сили.
На 24 март 1886 г. посланиците на великите сили в Цариград подписват т.нар. Топханенски акт. Така се слага край на мъчителната дискусия по българското Съединение.
На 13 април на тържествена аудиенция в София Шакир паша връчва на княз Александър I султански я ферман, с който му се поверява главното управление на Южна България.
След подписването му страната се връща към нормален живот.

И това не е краят на мъките …..

Късно следобед, когато отиде на работното си място, Костадинов завари известието за пенсионирането си на бюрото. За него това беше удар от засада.

Как се прибра у дома си Костадинов не помнеше.

От главата му не излизаше една и съща мисъл: “ Край! За мен всичко свърши! От днес съм излишен и ненужен за обществото гражданин!“

Отровата от тази мисъл силно се впиваше в него и го измъчваше. За Костадинов това беше недооценяване на работата му и грубо погазване на човешкото му достойнство.

Съпругата му Елена видя отчаяната му физиономия и разбра какво се е случило. Отдавна оттук-оттам се шушукаше за неговото отстраняване. Говореше се и явно, че той е вече на години и трябва да се даде път на младите.

Но какво знаят младите? Костадинов бе кален в битки и борби за устояване на истината, а сега, който и млад човек да заеме мястото му ще бъде поредния „послушко“, предпочетен пред всеки по-революционно настроен ветеран.

– Не се притеснявай! Всяко зло , за добро, – опита се да го утеши Елена. – Сега поне изцяло ще се занимаваш с това, което ти е на сърце.

След вечеря пуснаха филма за Ломоносов и Костадинов малко се поразсея. Той беше изцяло потопен в събитията на онова време и непрекъснато търсеше връзки с днешния ден.

Минали са векове от тогава. Светът се е проминил. Науката и техниката са достигнали големи висоти, но човекът не се е отказал да властва и господства над себеподобните.

„Какъв мощен ум. Истински гений е този Ломоносов, – възхищаваше се Костадинов. – Какъв непокорен дух има само!“

Ако във всеки от нас не живее по един малък Ломоносов, напразно би било всяко творчество и самият живот.

Днес Васко се прибра по-рано от работа. Беше напрегнат и притеснен. Жена му Елка го посрещна на вратата и го попита:

– Какво се е случило?

Васко махна с ръка и раздразнено отговори:

– Нали ги знаеш техните безкрайни аварии. За машините няма профилактика, няма ремонт, докато спрат на цяло.

– Търси те братовчед ти Стоян, – каза Елка.

– Кога?

– Няма и час, откакто си тръгна.

– Да беше ме почакал, – свъси вежди недоволен Васко. – Какво се е случило?

– Невена го напуснала.

– И защо?

– Събрала си багажа и му казала: „Повече с теб не мога да живея“.

– А детето?

– Оставила му го е.

– Е, как няма да го остави, – плесна с ръце Васко. – Това дете го отгледа и продължава да се грижи за него  майка му.

– Напуснала го е преди една седмица, – смотолеви Елка.

– И защо до сега е мълчал?

Елка вдигна рамене:

– Надявал се е, тя да се върне. По-късно разбрал, че са ѝ дали гарсониера в новия квартал.

– Как няма да ѝ дадат, тя е такава красавица, а и знае как да се умилква.

– Е, все ние жените сме виновни за всичко.

– Много добре знаеш, – заговори спокойно Васко, – че тя ходеше и с други мъже, не беше и майка на детето си, а за домакиня изобщо не ставаше. Нямаше нищо, което да я свързва с Васко и неговия дом.

– Ти пък от къде знаеш това? – сопна се Елка.

– Не трудно да се усетят пукнатините в едно семейство. Стоян се беше превърнал в слугиня. Переше, готвеше, чистеше, даже и дрехите си шиеше сам, а майка му се грижеше за детето им, докато Невена ходи на фризьор, маникюри, педикюри, на ръцете ѝ златни пръстени и гривни, на ушите и обици с разноцветни висулки. В джоба ѝ ключ за лада. Родителите ѝ дават доста пари. С една дума, има си всичко, за какво ѝ е семейство и допълнителни грижи.

– Дразниш се, защото е еманципирана жена, – усмихна се предизвикателно Елка.

– Нямах предвид това, – реагира остро Васко.

– Щом има възможност, защо да не е хубава и привлекателана…..

– За чуждите мъже, нали?! – прекъсна я Васко.

– А защо не за своя? Кой бяга от красивото?

– Знаеш, че при нея нещата не стоят така. За Невена 500 лева са нищо. С лекота харчи пари наляво и надясно. Такава жена не може да бъде добра майка, нито истинска съпруга. Тя е глезла. Създава си други връзки. Има други амбиции и желания, които я отдалечават от семейството.

– Не вярвам да е толкова коравосърдечна, нали има дете, – каза Елка.

– Помисли добре, – каза по-кротко Васко. – По цял ден я няма у дома, друг гледа детето ѝ. Не го вижда седмици наред, не чува гласа му, не я боли, когато то заплаче. Не го гали, не го целува. Истинската майката дори, когато бие детето си, го прави от обич. Ето тези връзки, които държат родители и деца в едно, не са създадени. Възможносттите, която Стоян е дал на Невена, ѝ е помогнал да се откъсне от семейството и тя си е създала самостоятелен живот извън него.

 

Леля и племеница. Макар да имаха голяма разлика помежду си, те често разговаряха. Имаха много общи неща, от които се интересуваха.

Днес Роза бе малко изнервена, а ляля Роси я успокояваше.

– Разочарована съм от баща си, – едва не се разплака Роза.

 – И от мен ли? – попита леля ѝ загрижено.

 – Не. Не вярвам, че си искала да го съблазниш. Това не би се случило, ако мама не го бе оставила тук сам.

 – Ти не правиш ли същото с Минчо, съпруга ти?

Роза трепна

 – Но той го прави, независимо дали съм там, или не, а аз се нуждаех от малко почивка.

 – Почивка от града? Или от Минчо? От подозренията и несигурността?

 – От всичко, което изреди.

 – Когато нещо не върви, просто бягаш от него, – загрижено каза Роси. – Майка ти винаги прави така. Когато семейният ѝ живот се превърна в кошмар, тя се посвещава на работата си и прехвърли отговорността на теб и баща ти.

 – Не прехвърлям никаква отговорност на друг човек, – оспори думите ѝ Роза, подразнена от предположението.

Бе се постарала да организира абсолютно всичко, преди да замине за наколко седмици.

– Всичко съм подредила за Минчо, така че той няма за какво толкова да се грижи. Каква отговорност съм прехвърлила?

 – А брака ти?

 – Но той ми изневерява.

 – А ти му позволяваш, – натърти Роси.

 – Като го оставям сам в къщи ли? – попита Роза. – Е, може би му предлагам сам да влезе в капана си. Не съм наивна, – повиши глас. – Може пък да се надявам той да се разкрие в истинската си светлина. Моментът е дошъл. Не знам. Но знам, че това си е моят живот и не съм толкова глупава, че да съм безразлична към връзките му, но ще се оправям с това по начин, който на мен ми харесва.

Роси се усмихна:

 – Това, скъпа моя, бе най-разпаленото и категорично изявление, което някога съм чувала да правиш.

Роза въздъхна дълбоко.

 – Ти ме предизвика.

Може би умът ви през цялото време е зает с нещо. Рисувате, изграждате модели или скицирате схеми на изобретения ден и нощ, но не стигате до края и нещата остават незавършени.
Така вашата картина не стига до галерията, а проектите и изобретенията ви не попадат пред очите на хората. Така до никъде няма да стигнете, защото всяка работа ви е непоносимо „скучна“.
Когато имате възможност да започнете да припечелвате нещо на най-обикновенна работа, вие смятате, че това за вас е просто ужас.
– Колко по-малко талантливи хора от мен, са получили работа, която толкова съм искал, – каква бунтарят. – Всичко зависи от връзките.
Ако погледнете по-внимателно, ще забележите хора, които се нуждаят от усъвършенстване, но те не се впускат, за да го достигнат.
Айнщайн не се е стемял да избегне скучната работа. Геният спокойно се отнася към обикновената работа. Айнщайн е работил в патентно бюра за заплата и съвсем не е смятал това за унизително.
Бунтарят е против рутината, така той губи шанса си да постигне мечтата си.