Имаше семеен празник у Петрови не се събираха много хора. И днес не бе по-различно.

По време на тържеството, някой спомена за Божествената намеса в живота на всеки човек. Присъстващите един по един започнаха да свидетелстват за чудесата, които Бог бе направил за тях.

Но не всички бяха на едно мнение относно Господа. На тази среща присъстваше и доктор Стоянов, уважаван специалист в професията, който бе помогнал на много хора да възстановят здравето си.

Той слушаше какво говорят другите с досада, накрая не издържа и измърмори под носа си:

– Набожни брътвежи – и нервно се поклати на стола си.

Останалите притихнаха. Докторът потупа самодоволно корема си и каза:

– Това тук е моя бог. Него виждам, на него служа и се чувствам много добре. Всичко останало са глупости. Какви са тия приказки от вас?

След тези думи  настъпи тягостна тишина. Някои от гостите се възмутиха и си тръгнаха.

– Бог няма да остави така тези думи, – каза дребен мъж, който последва множеството навън.

Минаха няколко седмици и се чу, че докторът се е разболял.

– Яденето и пиенето вече не са му така вкусни, – сподели един комшия на Петрови.

– Видях го вчера, – отбеляза леля Мара, която живееше в същия вход. – Много е отслабнал.

– Чух го да се оплаква, че стомахът му започнал да отказва всякаква храна, – добави студентът, който живееше на третия етаж.

След месец се говореше усилено:

– Докторът има рак на стомаха.

Стоянов почина в страшни мъки.

Бог не винаги отговаря за безсъвестните думи на грешните човеци. Но ще дойде и Съдът, тогава с какво ще оправдаете своите грехове? Може ли някой да избегне справедливата присъда на Бога?

Таньо и Светльо се бяха отново събрали заедно. Учеха в различни градове и редките почивки, които имаха, им даваха възможност отново да се съберат.

Времето бе хубаво и двамата излязоха на разходка.

Таньо учеше в столицата и се бе нагледал на какво ли не. Там той бе свидетел на много несправедливости, а и новините, които слушаше за военни действия и гонения на християни в някои страни помрачаваха мислите му и допринасяха за тъгата му.

– Сърцето ми скърби за хората по целия свят, които са преследвани, особено заради вярата си, – каза Таньо с много болка.

– А какво ще кажеш за тези над чийто глави летят снаряди или тези, които са напуснали домовете си, защото са се страхували за живота си? – попита Светльо.

– Мъчно ми е за хората, които се отнасят към живота с отчаяние и песимизъм. Такива се чувстват  нещастни и нямат радост в живота, – добави Таньо.

– Такова състояние може да доведе всеки до ямата на унинието, – отсече Светльо. – И не може да бъде по друг начин, защото светът се е превърнал в тъмнина.

– Но винаги има надежда, – обнадежден заяви Таньо, – защото Исус е светлина. Тази Светлина свети в тъмнината и мрака не може да я преодолее.

– Омразата не може да се замести с ненавист, само любовта може да промени нещата, – категорично подчерта Светльо.

– Тогава какво можем да направим? – попита Таньо.

– Нека се молим непрестанно за светлина и любов, чрез които бихме преодолели  тъмнината, – предложи изход Светльо.

– Ние живеем с надежда, защото имаме Исус, – наблегна Таньо.

– Молитвата ни за тази ситуация нека да бъде: „Господи, молим се Твоята светлина и любов да тържествуват в този свят на отчаяние, болка и нищета“.

Денят приключи неусетно „важите си дела“ и спря своя бяг. Настъпи време за отмора. Сега на ред е любимото занимание.

Крум спокоен, че е приключил със всичко необходимо, което трябваше да свърши, включи компютъра си. И първото, което се наби в очите му го възмути:

– Толкова много спам в електронната ми поща! Пак се опитват да ми продадат „най- доброто“.

И той се зачете, подсмихвайки се леко:

– Аха … ммм …. да …… гарантиран способ, най-добрият за издухване на мазнините и дрехите ви ще станат два размера по-малки от преди, само за шест седмици. Тц-тц-тц ….. гледай ти каква била работата.

Тихичък глас му припяваше в ухото:

– Това е супер! Трябва непременно да си го купиш. Изпробвай го и за Нова година може би ще си….

Но съвестта на Крум не отстъпи лесно:

– Още една компания се опитва да спечели вниманието ти, лъжейки те, че има лесен начин за отслабване. Изтри го!

– Да, – каза си Крум, – в нашия забързан свят има много спам. Дори има и такива, които те карат да повярваш, че за да отидеш на небето е достатъчно да бъдеш добър човек или че Исус не е единствения път. Даже някои могат да поспорят, че любящият Бог няма да осъди толкова тежко греха ни, нали ни обича, че пътя към небето е много лек и вратата към него е широко отворена ….

Не позволявайте на спамерите на този свят да ви подведат. Не купувайте това, което ви предлагат. Вместо това им кажете, че знаете Истината и че ако ги слушате, не само няма да станете по-слаби, по-умни, по-красиви и не знам какви още, а ще погинете.

Исус е пътят, истината и животът, Той е тясната порта. Влезте през Него!

Тези дни отново се очакваше топло време. За Васко и Пламен нямаше значение дали вали или не. Те растяха в големия град. Когато бе топло, се криеха под сенките, а валеше ли се събираха  по домовете си.

Изсипалият се като из ведро дъжд, задържа двамата приятели в дома на Васко. Пламен бе затихнал и гледаше през прозореца. Васко забеляза, че приятелят му изобщо не го слуша и рязко попита:

– За какво копнее душата ти?

Пламен не реагира.

– Може би мечтаеш да имаш много пари? – продължи настойчиво Васко. – Или ти се иска да поспиш малко повече, тъй като снощи седяхме до късно?

Пламен само леко се усмихна, но остана безмълвен.

– Или жадуваш нещата да стават по твоя начин? – продължи да гадае Васко.

Пламен поклати отрицателно с глава.

– А може би ти се иска да се изразяваш без задръжки? – предположи Васко.

– Какво знаеш ти? – махна с ръка недоволно Пламен.

– Никога няма да изпиташ радостта, определена за твоя живот, докато не решиш за какво жадуваш изобщо, – Васко погледна Пламен, чиято кисела физиономия не предвещаваше нищо добро.

– Е, и? – заяде се Пламен.

– Когато най-накрая започнеш да жадуваш за Божието присъствие и да вършиш нещата по Неговия начин, а не по своя, ще получиш Неговата радост.

Пламен наведе глава и нищо не каза.

– Когато най-накрая разбереш, че твоят живот не е за теб, а е за Господа, – Васко стана още по- настойчив, – тогава ще преживееш радостта, която може да се намери само в Неговото присъствие. Най-съкровени копнежи на душата ти ще бъдат задоволени единствено от Бога.

– Днес се ядосах на Ставри и още ме е яд на него, – призна си най-после Пламен.

– Следващия път, когато ти дойде нещо до гуша и си готов да избухнеш, по-добре изпей песен в прослава на Бога, – посъветва го Васко. – Пренастрой реакциите си от гняв към песен, от невъзможност да се промени ситуацията към поклонение и от раздразнение към хваление. Бог наистина се интересува от това как откликваме на тези ежедневни житейски положения.

– Как да пея, като изобщо не ми се пее? – повиши глас Пламен.

– Това е въпрос на избор, – добродушно отбеляза Васко. – В такива случаи аз предпочитам да пея.

– На мен ми е трудно да го направя, – сподели Пламен, – но следващия път ще опитам.

Всички познаваха Никита и знаеха какъв бе. Един ден той напусна селото си и отиде в планината с един единствен копнеж:

– Ще изкореня всичките си желания в душата си, с изключение на стремежа ми да се посветя на Бога и да вляза в Небесното царство.

Никита прекара няколко години в пост и молитва, посвещавайки се на Бога.

Когато се върна в селото, всички селяни се удивиха на неговата святост. И всички го почитаха като истински Божи човек.

В това село живееше мъж на име Михей. Той завидя на Никита. Един ден заяви на съселяните си:

– Какво толкова величаете Никита?! И аз мога да стана като него.

И Михей се оттегли сам в планината. Дълго пости, но това доведе само до изтощение на тялото му.

Един месец по-късно Михей се завърна обезсърчен и отчаян.

Селяните го попитаха:

– Е, какво стана с теб?

– Защо се завърна толкова бързо?

– Какво прави през цялото това време, докато бе сам там в планината?

– Убивах, крадях, лъгах, клеветях хората, превъзнасях се, прелюбодействах, подпалвах къщи ….., – отговори тъжно Михей.

– Как си могъл да извършиш всичко това? Нали бе съвсем сам? – изненадаха се съселяните му.

– Да, телом бях изолиран и откъснат, – призна Михей, – но душата ми бе сред хората. И това, което не можех да направя с ръцете, краката, езика и тялото си, го вършех в мислите си