Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.

Следите ли какво говорите в ежедневието си? Доста християни не го правят. Например, те вярват, че Бог им дава здраве и ги изцерява , но от устата им се чува следното:

– Непременно ще хвана този грип ….

– Всяка година по това време боледувам.

– Ще видите, че тази епидемия няма да ме подмине и ще се разболея.

Посетете ги след седмица и ще видите, че са се разболели така, както са казали. Опитайте се на такива хора да им кажете, че между думите и болестите съществува връзка, ще ви възприемат като луд.

Разбира се, ако те не са се задълбочили в Божието Слово и не знаят какво казва То по този повод, нямаше да знаят, че изказаното от тях има огромно значение и влияние върху живота им. Те биха видели, че думите им определят бъдещето им.

Ако сте ревностни християни и живеете според Словото, от собствен опит, ще знаете каква голяма сила имат вашите думи.

Светът около вас се движи в негативно направление. Подобно на буйна река той се стреми да ви увлече.

Да живееш с вяра и да говориш думи на вяра е все едно да плуваш срещу течението.

Това е възможно, но е огромна работа, която не можете да свършите само в почивните дни. Ако се отпуснеш малко, течението ще те отнесе надолу по реката.

Вземи решение да внимаваш какво говориш. Изпълни устата си с Божието Слово. Нека То да ти бъде страж.

И тогава това, което говорите ще ви помага, да се движите срещу течението.

В живота винаги има нещо страшно или тревожно, което се случва с други хора, с вашата страна, с приятелите ви и в живота ви.

Често това е много тежко. И ти съчувстваш и състрадаваш. Понякога и при теб има лоши моменти, но така е в света.

Това може изобщо да не се прекрати, но благоденствието няма да падне внезапно върху нас и там да си остане завинаги.

Разбирате ли какво искам да ви кажа? След време ние си спомняме доброто, а не лошото. Всичко страшно и ужасно преминава, а доброто се запазва в паметта ни и сияе като току що умит или полиран съд.

Ние би трябвало да живеем само с тези откъси от живота ни, а не с поредицата от беди, премеждия и незгоди

Важното е да сте доволни, радостни и щастливи, тогава за вас в живота ви няма да има нищо страшно.

Въздухът при различни температури може да се задържи различни количества пара. По време на охлаждането му, парата се кондензира във вода.

Температурата, при която това се случи, се нарича точката на оросяване.

Росата, която се вижда сутрин по тревата и цветята, мъглата, която се стеле над реката и се кълби над низините, възниква при хладна вечер или нощ от атмосферната влага. Колкото е по-голяма влажността на въздуха, толкова повече, при висока температура става кондензация. Даже в баня, където температурата е 80 ° С, стените стават мокри.

При повишаване на влажността в затвореното пространство 100% може да се получи кондензирана, течна вода при всяка температура.

За целта намерете естествена падина с диаметър около метър, а на дълбочина 50 см., обрасла с треви и ниски храсти. Ако нямате такова място наблизо, можете да изкопаете яма, а на дъното ѝ да нахвърляте свежа трева и скоро отрязани клонки.

Ямата покрийте с найлон, застъпвайки, краищата му с камъни. По средата на найлона поставете още един камък, а на дъното на ямата нека да има някакъв съд.

Почвата, колкото и суха да е, винаги съдържа погълната влага, а зелените растения интензивно изпаряват вода, даже при много сух климат.

Водната пара няма къде да отиде в затворено пространство. Тя бързо насища въздуха и започва да пада като капчици роса. Малките капчици се обединяват и попадат в съда.

Такъв „източник“ може да даде около половин литър вода. Не е много, но може да утоли жаждата на човек в критично положение.

Има и един „походен“ вариант, който не се нуждае от предварителна подготовка. Съберете няколко току що откъснати клони от дърво или храст. Поставете ги в найлонова торба и я завържете здраво. Отдолу окачете чаша, в която да се стича чистата вода.

В Чикаго се е състояла презентация на уникален куфар. Той може не само да се движи сам за сметка на вградения в конструкцията мотор, но може да превози на малко разстояние и собственика си.

На такъв куфар можеш бързо да се придвижиш до някой от терминалите на летището.

Създателите на куфара казват, че не са си поставили за цел, да накарат хората да станат по-мързеливи. Според тях това устройство не е за лентяи, а за тези, които ценят времето си и искат ефективно да го използват.

За сметка на вградения си мотор куфарът развива скорост 12 км/ч. В него е поставен и акумулатор, който ако е напълно зареден може да измине 12 километра.

Придвижване на такъв куфар могат да правят хора с тегло до 117 килограма.