Всяка седмица Антоанета излизаше с приятелката си Боряна и нейното куче Боби на разходка.

Веднъж срещнаха две големи кучета. Боби реши да ги закачи. Боряна и собственика на големите кучета се опитаха веднага да разделят домашните си любимци.

Антоанета само гледаше и си мислеше: „Ако решяха тези кучета можеха да схрускат набързо Боби и дори да се огледат за още. Боби е умно пале и би трябвало, съобразявайки се с размерите си, винаги да поставя Боряна пред себе си“.

По време на разходката Антоанета сподели с Боряна:

– Ти знаеш, че съпругът ми има сериозни здравословни проблеми. Притеснявам се, как ще се справя в тази ситуация финансово и физически, докато се грижа за него.

Боряна попита приятелката си:

– Мога ли да се помоля за теб?

Антоанета смутено кимна с глава. Искрената молитва на Боряна, припомни на Антоанета, че тя прекарва повече време в притеснения, отколкото в молитва.

Изведнъж Антоанета осъзна грешката си и си помисли: “ Колко много си приличаме със Боби. Когато дойда трудностите, аз се втурвам напред, вдигайки шум, подскачайки смело. Дори не осъзнавам, колко съм неадекватна, особено в някои наистина сериозни ситуации“.

Боряна я бе посъветвала в такива случаи да направи следното:

– Това, което трябва да направиш е да оставиш грижите си на Този, Който може да реши всеки проблем. А това става само с молитва.

Антоанета приведе глава, а устните ѝ тихо зашепнаха:

– Благодаря Ти,  Боже, за молитвите на моите приятели и близки. Разбирам, че тревогата е безполезна и че само молитвата има сила.  Помогни ми за в бъдеще да избирам молитвата, вместо тревогите.

Бяха изминали пет години, откакто Донка за първи път прекрачи прага на университета. Тя завърши с отличен успех специалността си и бе поканена да остане на работа в учебното заведение, което бе завършила.

Надежди, мечти, очаквания, всичко се бе събрало в тази покана. Очертаваше се бъдеще, за което отдавна Донка си мечтаеше.

Тези дни тя имаше проблем с една от задачите, които ѝ бе възложил един от професорите. Трябваше да предаде работата си на другия ден и нямаше никакво време да поправя грешките си.

Донка бе много напрегната и стресирана. Не виждаше изход от създалата се ситуация.

На другия ден тя трябваше да ръководи упражненията на група студенти. След занятието един от младежите я попита:

– Можете ли да ми отговорите на въпроса, колко е пет плюс две?

Въпросът ядоса Донка. Тя бе напълно сигурна че студент от четвърти курс, какъвто бе Дамян, може сам да си отговори на въпроса.

Донка се намръщи и му каза:

– Ти знаеш отговора – седем. Защо ме питаш?

Той се усмихна топло и отговори:

– Не, съвсем не исках да ви засегна или да се подигравам с вас. Според вашата математика пет плюс две е седем, но не и според Божията.

Донка се заслуша в думите на студента внимателно. Тя усещаше, че тук се крие нещо повече от проста математика.

Дамян прибра буйния си перчем и спокойно обясни:

– За Бога пет плюс две е повече от пет хиляди, защото Той може да нахрани пет хиляди души само с два хляба и пет риби.

Този оригинален отговор помогна на Донка да преодолее стреса и да се успокои. Замисли се върху казаното от Дамян и се помоли:

– Господи, моля Те помогни ми.

За нейна изненада професорът разбра затрудненията ѝ и даде на Донка още една седмица отсрочка.

„Да, Бог е с нас, – каза си Донка, – Той винаги е с нас и ни дава надежда и мир. За Бога няма нищо невъзможно“.

Радостни сълзи заляха бузите ѝ. Тя не беше сама, Бог нямаше да я изостави. В кавито и обстоятелства да се намираше, тя можеше да очаква помощ единствено Него.

За това хората отдавна са се досещали, но първият, който научно е обосновал лечебния ефект на музиката е Питагор. Той установил, че музиката е продукт на математиката.

Питагор е казал въз основа на редица изследвания, че музиката, не всяка разбира се, се подчинява на математиката като върховен закон.

Към твърденията на Питагор се включил и Хипократ, който представил мащабна статистика от излекувани чрез музиката от епилепсия.

Това е сериозно доказателство, защото по времето на Хипократ, епилепсията се е смятала за вселяване на дявола и за това се считала за неизцелима.

Музикотерапията в наши дни е един от най-ефективните начини, помагащ за излекуване на различни заболявания.

Как работи музикотерапията?

Установено е, че слушането и възпроизвеждането на музика създава връзка между лявото и дясното полукълбо на мозъка. Така музиката се възприема от двете полукълба едновременно. Дясното усеща тембъра и мелодията, а лявото ритъма.

Именно ритъмът оказва най-силно влияние на човешкия организъм, но не всеки ритъм оказва благотворно влияние на здравето, а само този от  2,2 до 4 колебания в секунда.

Ритъмът в този диапазон идеално съвпада със здравословния пулс и дишането на човека.

Слушайки тази музика, телесни течности, веднага се адаптират към нея и в резултат на това клетките приемат честоти, които са най-благоприятни за тях.

Едва вчера Стилян Христов разбра нещо много страшно за себе си. Той чу, когато лекарят му каза:

– Вие имате смъртоносно сърдечно заболяване. Прогнозите са лоши. Нямате голям избор. Трябва да се подложите на операция.

Стилян се уплаши. Той не знаеше дали след това ще може да се прибере у дома си.

„Ами ако операцията не мине успешно. Ако след нея се залежа, кой ще ме погледне. Съпругата ми почина преди две години, децата ми са по чужбина….“ – терзаеше се Стилян.

Накрая се реши и постъпи в болницата. Там чакаха и други хора, за предстоящи операции и процедури. За кратко време Стилян се сприятели със някои от тях.

Изведнъж молитвите му се промениха. Вместо да се моли само за себе си, той започна да се моли и за другите хора. Когато почина един от новите му приятели, Стилян се опита да утеши близките му.

С други се насърчаваше взаимно, докато чакаше да го оперират.

Молеше се постоянно за своето здраве, докато един ден осъзна нещо много интересно.

– Молитвата ме променя, – каза си Стилян. – Бог ми даде възможност да свидетелствувам на другите и да бъда насърчен от тях. Ето, щом се доверих на Бога, аз се обърнах и започнах да помагам на ближните си.

Той бе преживял истинска промяна. Бе се превърнал в човек, който мисли първо за другите.

Сава много обича спортните надпревари. Някои от тях той следи, като използва записи на дадено състезание, мач или среща.

Един ден след като бе проследил записа на поредното състезание, облегна се удобно във фотьойла и се замисли сериозно:

„Колко жалко, че в живота няма възможност за такива повторения. Пропуснеш ли даден момент, той не се връща“.

Тези мисли го върнаха няколко години назад, когато внукът му Станислав възторжен изтича при него и каза:

– Ще имам мач по крикет, ще дойдете ли с баба да ме гледате?

Нито той, нито съпругата му харесваха този спорт, но той обичаше внука си, за това бързо се съгласи:

– Добре, кога е мача?

– Утре в 9 часа сутринта.

– Непременно ще дойдем, – обеща Сава на внука си.

На сутринта, когато тръгна с жена си, за да гледат как ще се представи Станислав в мача, Сава си взе една книга. Когато съпругата му го изгледа с укор, той тихо промърмори:

– Да мине времето по-бързо.

Мачът започна в 9 сутринта. Беше вече 16:30, но още не беше свършил. Сава бе останал с убеждението, че нищо интересно не се случва и бе забол поглед в книгата.

Изведнъж той чу овации, жена му го сбута:

– Станислав направи страхотен удар, видя ли го?!

Сава го беше пропуснал, а повторение нямаше да има. Не можеше вече да види, какво е направил внука му.

Този болезнен спомен, накара Сава малко да се размърда. Той стана, разходи се из стаята и погледна през прозореца.

– Колко много пъти пропускаме предоставените ни възможности, – тъжно въздъхна Сава. – Понякога забравяме да се молим за някого, да позвъним на приятел, който има проблем, да посетим някой, който е в нужда или просто да се усмихнем на поредния минувач.

Сава отново е върна и седна във фотьойла.

– Колко често пропускаме възможности да споделим вярата си, – с болка се усмихна Сава. – Ето, Бог ни подтиква да го направим, а ние като не Му обърнем внимание и не последваме призива Му, появилият шанс изчезва завинаги. Ако слушаме Божия глас, ще имаме много възможности да Му служим, споделяйки Благата вест и помагайки на ближните си.