Без да каже дума Асен изсипа съдържанието на торбичката върху масата. Това бяха няколко камъка с различна големина. Дали наистина бяха диаманти?

Когато са обработени и полирани, диамантите най-добре пречупват светлините лъчи. Те  превръщат бялата светлина в дъга от различните цветове на спектъра.

С този искрящ блясък привличат хората към себе си от незапомнени времена. Но в необработено състояние не можеш да различиш скъпоценните камъни от обикновените.
Купчината камъни не проблясваха. Те лежаха на масата, без да искрят. Повечето имаха формата на малки четиристенни пирамиди, разширяващи се в основата, а останалите бяха просто обикновени камъчета без определена форма. Цветовете им варираха от чисто бяло до мръсно жълто. Някои изглеждаха прозрачни, но много бяха сцепени и начупени.
Макс и Иван веднага прецениха, че нито един от тях не е по-малък от един карат. Стойността им щеше да е доста по-висока от тази, която очакваха. Асен винаги можеше да си набави още диаманти, но да си купи нещо, с което трудно можеш да се снабдиш, особено в някои райони, беше почти невъзможно.

Макс грабна най-големия камък. Това бе един кристал поне от десет карата. Когато го срежат и полират до камъни с тегло четири-пет карата, в зависимост от цвета и степента си на чистота, щеше да им донесе около четиридесет хиляди долара.

Зае се да го проучва с бижутерска лупа. Започна да го върти срещу светлината.
На лицето му се появи кисело изражение. Остави го настрана, без да каже нещо, после взе друг камък, а по-късно още един.

Изглеждаше разочарован от онова, което виждаше. Сложи чифт очила. Измамен в надеждите си той погледна към Асен. Отвори тефтерчето и написа няколко реда.

– Какво пишеш? – попита Асен, който изведнъж се почувства несигурен.

– Че тези камъни са по-подходящи за улична настилка, но не са скъпоценни, – отговори Макс с колкото може по-рязък глас.

Асен едва не скочи на крака от обида, но Макс му махна с ръка да седне:
– След предварителния оглед ги оценявам като задоволителни за нашата размяна.

От джоба на панталона си извади плоско парче топаз, чиято повърхност беше покрита с дълбоки драскотини.

– Както знаеш – каза той с тон на учител, – диамантите са най-твърдото вещество на земята. Те се оценяват по десет бала според скалата на Мох. Кварцът, който е номер седми, често бива използван, за да се изпързалят  неразбиращите.

От същия джоб извади осмоъгълно парче кристал. След това го прекара по плоското парче топаз, натискайки с все сили. Върхът му се плъзна, без да остави някаква следа.

– Виждаш, че топазът е по-твърд от кварца и затова не можа да го одраска. За това той има осем по скалата на Мох.

След тези думи взе един от по-малките диаманти и го прекара по топаза. С пронизващо ушите скърцане диамантът остави дълбока драскотина в синия полускъпоценен камък.

– Това тук е камък, по-твърд от осем бала по скалата на Мох.

– С други думи, диамант — самодоволно подхвърли Асен.

Макс въздъхна:

– Или корунд, който има осем по скалата на Мох. Единственият начин, за да бъдем напълно сигурни, че това е диамант, е да измерим неговото специфично тегло.

Въпреки че Асен и преди беше търгувал с диаманти, той твърде малко знаеше за техните качества. Без да го осъзнава, Макс беше събудил неговия интерес.

– Какво е специфично тегло? – попита Асен.

– Съотношението между теглото на камъка и количеството вода, което той измества. За диамантите тази стойност е точно 3.52 .

Макс уравновесява теглилката си с комплект бронзови тежести, които стояха в тапицирана с кадифе кутийка. Нулира теглилката и  постави най-големия камък на блюдото.

– 0.225 грама. Единадесет и половина карата.

Той отвори един от пластмасовите градуирани цилиндри и пусна камъка вътре, записвайки в бележника колко вода е изместил. След това набра цифрите на сметачната машинка. Когато видя получения резултат, се вгледа изпитателно в Асен.

Очите на Асен се разшириха от гняв и негодувание. Неговите хора намалиха дистанцията.

Без да се смущава от внезапната демонстрация на агресивност, Макс позволи на изражението си да се отпусне и усмивката да пропълзи по лицето му.

– 3.52. Това е истински диамант.

Асен и хората му се отпуснаха. Макс бе изиграл прекалено добре ролята си. Сделката щеше да се осъществи.

Хората още от най-далечни времена са се заселвали близо до реки и езера, защото те са източник на вода и храна. Много от тях са и търговски пътища.

За това не е изненадващо, че човек изпитва любов към тези водоеми.

Към посочените по-горе предимства на реките и езерата, можем да прибавим и красотата им, която пленява сърцето.

„Подковата“ е световно известна природна забележителност.

На територията на каньона Глен река Колорадо  обгражда скала, която много прилича на подкова.

Дошло време на старият камък да умре. Заедно с другите камъни го качили на един самосвал, за да го закарат на каменотрошачката и да ги превърнат трошляк за баластра.

Пътувал камъкът. Спомнил  си целия си живот. Случвало му се е на дъното на морето да лежи и на върха на планина да бъде. Земетресения, ледници и свлачища оставяли следи върху него. А един вулкан за спомен сложил в сърцето му, голяма капка кварц, приличаща на диамант.

Започнал да се оплаква камъкът:

– Дълъг живот живях, едва ли има по-стар камък от мен, а да умирам все още нямам желание.

И тогава камъкът забелязал, че другите камъни, които били с него в камиона, също не искали да умират, за това започнали да се изсипват на пътя.

Камъкът започнал да се приближава към края на коша на камиона, та и той да падне на пътя. За щастие шофьорът карал като луд, така че по-голямата част от товара подскачал и падал в дупките по пътя.

– Ей, – извикал един старец, който си вървял по пътя, – за къде си се забързал?

– Църква строим, – казал му шофьорът. – Чакъл ни е нужен. В противен случай всичко ще пропадне.

– Е, добре, тогава побързай!Храмът е Божий дом! Гледай, старай се там , както трябва. Строи се веднъж за вечни времена.

Камъкът чул това. И макар че бил почти накрая, той се спрял, даже намерил надеждно място и застанал там, за не може случайно да отхвръкне от камиона.

На него много му се искало да попадне в Божия дом. Не за някакви си жалки милиони години, а за цяла вечност.

Това се случило през 1992 г. в Москва. Времената били смътни и несигурни.

Двама млади братя в Христа след урок в Библейското училище, били под впечатление от урока, който чули. Сърцата им горели за Господа.

Влезнали двамата в един тесен асансьор, а с тях се качил и един младеж на 17 години.

Двамата в един глас се обърнали към младежа:

– А ти умит ли си от кръвта на Агнето?

Младежът паднал на колене от страх и извикал:

– Момчета, моля ви не ме убивайте!

Двамата едва го успокоили ……

Огънят бе намали светлината си, но лицата на хората около него ясно се различаваха.

– Какво е станало с жената? – попита Динка.

– Случая много прилича на този със семействата на Монтеки и Капулети., – отговори Иван. – Баща ѝ не позволил да се омъжи за турчин и я викнал да се прибере у дома, щом разбрал за връзката им.

– Нима е бил толкова ограничен човек? – попита Пламен.

– Бил е образован и начетен, но явно не достатъчно, – засмя се Иван. – Пък и момичето вече е било обещано на друг, при това доста богат.

– Колко тъжно, – промълви съвсем тихо Елена.

– Тогава времената са били различни, – каза Горан, – но съм сигурен, че ако това бе станало днес, резултата щеше да бъде същия. Да се ожениш извън народа и племето си е много стара идея, която е пуснала повече корени на запад.

– Да, – подкрепи го Милен, – не е необичайно американка да се омъжи за французин или бял мъж да се ожени за чернокожа.

– Но в Близкия Изток не можете да видите шиит да се ожени за сунитка или туркиня да се омъжи за кюрд, – каза Иван. – Просто не се прави. След 1980 г. шанс да се съберат двама от различни етнически групи или секти е намалял още повече.

– Защо точно след 1980 г? – попита Динка.

– Защото тогава Ирак нападна Иран, – отговори Иван. – Повечето от нас не знаят за този конфликт, но в Близкия изток бе повратен момент. Иранците не бяха подготвени за нападението и претърпяха поражение още в самото начало.

– Спомнян си, че за да вдъхнови народа си, – каза Елена, – аятолах Хомейни възкреси разказа за битката през 860 г., когато внукът на Мохамед бил победен от халифа на Омеядската династия. Тази ден е свещена за шиитските мюсюлмани. Хомейни превърна посегателството към земята и петрола в свещена война.

– Как  го е направил? – попита Милен.

– Армията на Хюсеин била избита. Те станали първите мъченици на исляма, – започна да обяснява Иван. – Хомейни казал на народа си, че Саддам Хюсеин е съвременно превъплъщение на халифа на Омеядската династия и че за да победят, всеки иранец трябва да се пожертва, както е направил Хюсеин. Дори издал указа, че който се пожертва, има отредено място в рая.

– И какво излиза? – попита Елена, – С един ход е премахнал написаното в Корана, че самоубийството е грях и е създал предпоставка за появата на първите атентатори самоубийци в Близкия Изток.

– Докато се биеше срещу иракчаните, – допълни Иван, – Хомейни изпрати обучени войски в Ливан по време на гражданската им война и окупацията на Израел, за да разпространят мълвата, че самоубийствените атентати не са грях, а саможертва пред Аллах.

– Не забравяйте, че това е изрично забранено в Корана, – подметна Милен.

– Той успя да убеди отчаяния народ,  – продължи обясненията си Иван, – че неговите думи отнемат  силата на казаното от Аллах на Мохамед. Слухът за декрета е стигнал до Западния бряг и ивицата Газа, където мюсюлмани се сражаваха срещу превъзхождаща ги сила.

– Значи така са били убедени младите хора и то от един луд човек, че самоубийството при взривяване на автобус или някое заведение служи на промисъла на Аллах.

– Шиитите и сунитите винаги са имали трудности при взаимоотношенията си, но сега всичко прехвърля всякаква граница, – каза Иван. – Днес е напълно нормално сунит да влезе с експлозив в шиитска джамия и да се взриви. Хомейни отприщи жестокостта на войната., раздели исляма, само за да победи съседа си.

– Може ли да бъде спряно всичко това? – попита Динка.

– Трябва да се появи силно духовенство, което да отмени декларацията на Хомейни и да обяви самоубийството за грях, – поясни Иван.

– Няма тероризъм заради самият тероризъм. Всяко такова действие има определена цел, – каза Горан. – Организаторите на самоубийствените атентати искат власт. Горкият нещастник се взривява като мисли, че се бори за освобождението на своя народ.

– Хората, които са му дали експлозивите, – каза Пламен, – просто го използват за инструмент. Чрез него те осъществяват политическите си амбиции. Желанието им е да контролират семейството на човека.

– Желанието на всички самоубийци е да отидат в рая, – подметна Милен. – За съжаление медиите обръщат внимание на пионките, а не на тези, които ги движат.

Огъня бавно загасна, а заедно и с него и разговорът на събралите се.