Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.

Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.

Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.

Някой се развика:

– Вътре е заредена бомба.

Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.

– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.

Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.

– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.

– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.

Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.

Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …

– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.

– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.

– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.

– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.

– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.

Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.

Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.

– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……

Маргарита и Цонка седяха във фоайето и сладко си бъбреха. Цонка забеляза Весела и ѝ махна с ръка:

– Отдавна не съм те виждала. Как се? В къщи здрави ли сте?

Весела приближи и се усмихна:

– Добре сме. Бяхме малко болни, но всичко се оправи.

– Какво стана с мъжа ти? Пенсионираха ли го? – попита Маргарита.

– Не. Няма достатъчно трудов стаж, – обясни Весела.

– А по болест, не го ли пенсионираха? Нали скоро имаше инфаркт? – учуди се Маргарита.

– В ТЕЛК го изкараха 64 процента работоспособен, – вдигна рамене Весела.

– Тези хора слепи ли са. Този човек може ли да работи? Кой ще го вземе такъв на работа? – възмути се Цонка.

– Изглежда не сте им платили, – подчерта Маргарита.

– Наистина попаднахме на корумпиран човек, – каза Весела. – Докато чакахме да ни извикат, една жена, която седеше до мен извика: „Тоя още ли не са го пенсионирали. Голям идиот е“. Попитах я, защо говори така за него. „О, вие нищо не знаете. Влизам миналия път вътре, само той и един друг мъж пише нещо и някаква жена тракаше на машина. Извадих документите си от един голям плик, където ги бях поставила, а той ме гледа и вика: Няма ли там още нещо в пликчето? Парички му се приискали?“

– Вие не отидохте ли да го попитате, защо е написал това? – попита Цонка.

– Мъжът ми много се разтревожи, когато видя какво са написали на листа. Отидохме при този човек веднага, а той ни кресна: „Съдете ме. Ваша си работа“. Посочи ни вратата и ние си тръгнахме.

– Сега на колко е мъжът ти? – попита Маргарита.

– На 65, – отговори Весела.

– Нали на 65 ги пенсионират, макар и да нямат необходимия трудов стаж? – попита Цонка.

– Последния път, когато преглеждах условията, бяха 67 години и осем месеца, – поясни Весела и се засмя. – С корумпирани хора и бюрокрация не бих могла да се преборя. Ще чакаме. Мъжът ми заяви, малко след случая: „Напук ще живея повече години и дълго ще получавам пенсия“.

Маргарита и Цонка изгледаха със съжаление Весела, но тя им се усмихна и си тръгна.

Петрови бяха повикали дърводелец в новия си дом,  да направи кухненските шкафове, но той беше свършил немарливо работата си. Вратичките не бяха подравнени и не се затваряха добре.

Когато Мая Петрова видя това силно се раздразни:

– Уговорихме се да му платим доста. Този човек е ужасно мързелив, нима може да се гордее с такава работа? Накъде е тръгнал този свят?

– Не се разстройвай, скъпа, – каза Васил Петров, – едва ли е искал да ни мами. Трябва по-спокойно да се подходи към проблема.

– Но той би трябвало…, – извика Мая.

– Ако морализираш нещата, – прекъсна я Васко, – той ще почне да се отбранява и дори да ни контраатакува.

Мая пухтеше и нервно крачеше в стаята.

– Кавгата е форма на интимност, – засмя се Васил. – Нима искаш да си интимна с този дърводелец?

– Не, това е прекалено, – фучеше Мая. – Оправяй се с него, както можеш, но искам вратичките на шкафчетата да се затварят нормално.

Тя тресна вратата и напусна разярена стаята.

Васко набра номера на дърводелеца и зачака.

– Да, – чу се познатият глас на мъжа, който бе работил в техния дом.

– Вие правихте кухненските шкафове в дома ни. Доволен съм от известна част от работата ви.  Надявам се да мога да кажа и на други хора, че съм доволен от цялата поръчка. Добре сте направили плотовете, но малко съм притеснен за кухненските шкафчета.

– Какъв е проблема? – попита дърводелецът малко неохотно.

– Вратичките не са подравнени и много от дръжките са изкривени.

– Това е максималното, което мога да направя с този вид шкафчета. Те се произвеждат масово и не са направени идеално.

– Вярно е, – съгласи се Васил. – Не са направени толкова добре, колкото някои от по-скъпите видове. Ще оценя по-високо работата ви, ако направите нещо, за да станат по-представителни.

– Ще трябва да говорите със производителя или строителя на дома ви. Нищо не мога да направя по-този въпрос.

– Но все пак е ваша отговорността, тези шкафчета да бъдат поставени така, че да бъдем доволни от работата ви. Изглеждат зле и не могат да се затварят. Знам че е неудобно за вас, но работата ви не е завършена и бих искал да коригирате нещата. Работата не може да се смята за завършена и не бих платил уговорената сума. Мисля, че имате умения да направите вратичките както трябва, независимо от допълнителното време, което ще ви отнеме. Така ние ще бъдем удовлетворени от работата ви, и ще ви препоръчаме на приятели и познати.

Дърводелецът въздъхна и каза:

– Ще дойда до вас, да видя, какво мога да направя с тези вратички.

– С удоволствие ще ви чакаме, вярвам, че ще намерите начин да ги направите отлични. Вие сте специалист в професията си.

И наистина дърводелецът дойде и „сътвори“ чудо с вратичките, даже направи и няколко допълнителни подобрения на кухненските шкафчета. Петрови останаха много доволни.

Беше горещо, но в Кения  това е нормално. Омар Фарах бе мюсюлмански учител. През деня той хвана автобуса минаващ през Мандера. Вътре в колата бе задушно и горещо, а и пейзажът не предлагаше нищо интересно.

Изведнъж автобусът спря. Пътниците плахо се заоглеждаха през прозорците. Видяха бойци въоръжени с автомати и пушки.

– Това са терористи от групировката „Ал Шабаб“, – каза един от мъжете вперил поглед, изпълнен с ужас, към въоръжените мъже.

Вратата на автобуса се отвори рязко, а от вън прозвуча команда:

– Слизайте!

Хората колебливо запристъпяха и се струпаха пред вратата на автобуса.

Суров мъжки глас изрева:

– Разделете се. Мюсюлманите тук, а християните от другата страна. На повечето от пътниците им трепереха краката и не реагираха.

– Които от вас са мюсюлмани, са в безопасност. Не бойте се, нищо няма да ви направим.

В групата от пътници имаше хора, които не бяха мюсюлмани. Някои от тях наведоха глави.

Омар застана пред групата и твърдо заяви:
– Те са също хора като нас, макар че изповядват друга религия. Ако се отнасяте добре към тях и те ще се грижат за нас …..

Най-близко стоящият до групата терорист кресна:
– Ще ги избием.

–  …. нека живеем в  мир с тях, – довърши фразата си Фарах.

Терористът изгледа малко по-меко Омар и каза:

– Дръпни се от тях. Щом си мюсюлманин няма да пострадаш. Бягай.

– Убийте ни всички или ни оставете на мира, – извика Фарах.

Няколко души го подкрепиха.

Терористите озлобени започнаха да стрелят. Омар прикри с гърдите си християните.

Куршум прониза смелият мюсюлмански учител. Той падна на земята и загуби съзнание.

По-късно бе откаран в една от болниците на столицата. Лекарите цял месец се бореха за живота му, но усилията им бяха напразни.

На гроба на Омар брат му каза:

– Дано смъртта ти, братко, доведе до религиозно разбирателство. Хората трябва да живеят заедно в мир. Нека в Кения всички да живеем като една общност, без да се избиваме.

След хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.