Николина не обичаше асансьорите. Въпреки възрастта си, редовно изкачваше стълбите до апартамента си.
Един ден забеляза две момичета, които чакаха пред вратата на асансьора.
– Чакайте, – каза им те, – щом имате желание, но аз ще сляза по-бързо от вас по стълбите.
И тръгна по стълбището, както обикновенно. Излезе на улицата, нямаше никой.
– Спечелих, – едва не подскочи Николина от радост.
Постоя минута, две, три…. Още никой не се задаваше от вратата. След пет минути тишината стана подозрителна.
Тя се върна. Асансьорът бе заседнал. Зад затворената врата се чуваха отчаяни гласове“
– Помогнете!
Когата момичетата разбраха, че възрастната жена е до вратата на асансьора, едно от тях каза:
– Хубаво е, че сте от външната страна на свобода, моля ви, помогнрте ни.
Николина бързо изтича до апартамента си. Набра номера на телефона и припряно извика:
– Там в нашия асансьор две момичета  са заседнали….
Николина се разтревожи не на шега. Тя застана до вратата на асансьора и зачака. Беше изненадана, когато се появи грамадна жена с лост в ръката.
– Когато вратата се отвори, излизайте! – заповяда жената с дълбок басов глас.
Тя се качи горе. Скоро от там се чу дрънчене, а след минута вратата на асансьора се отвори. Плениците с радостни лица излязоха на свобода и благодариха.
И все пак, това е един много добър навик да слизаш и да се изкачваш по стълбището. Препоръчвам ви го и по здравословно е. Никой не знае какво може да му се случи в живота.

Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.

Марта всеки ден се удивяваше на способността на Ники да чете мислите ѝ. Той беше дете със силна интуиция още от самото начало. Долавяше и най-съкровените мисли на майка си, когато тя най-малко очакваше. Сякаш общуваха по телепатия.

Често играеха на една игра „Извикай ме с мисъл у дома“. Когато вечерята беше готова и идваше време да се прибере от игра, Марта насочваше мисълта си към сина си и мислено го повикваше.

Ники идваше много бързо. Отваряйки вратата и заявяваше съвсем спокойно:

– Ето ме, мамо.

Ники беше много по-различен от останалите деца. По-късно, когато тръгна на училище, децата от класа не го разбираха и той често бе отхвърлен от тях.

В резултат на това Ники разви богато въображение. Често потъваше в измисления от него свят и губеше връзката с реалността. Той беше много уязвим от неща, които другите деца с лекота биха пренебрегнали.

Веднъж дойде разплакан от училище, прегърна майка си и каза:

– Мамо, в училище никой не ме обича.

Марта прегърна сина си. Отчаяно искаше да знае, как да му помогне…

Марта постоя за секунди така, след това вдигна глава, погледна сина си и каза:

– Ако дойде зло към теб, обгърни го с любов. Каквото и да преживяваш любовта ще ти помогне да го преминеш. Радвай се. Нищо не може да ти отнеме радостта, защото това е твоята сила..

Ники погледна майка си и кимна с глава. Той знаеше вече какво да прави.

В тихия следобед млад човек се опитваше да заговори седналия на масата, под чадъра на заведението, мъж.

– Има само една книга, която е достойна за внимание.

Желанието на младия човек бе да сподели уникалността на Библията. Беше пригодвил и екземпляр от нея, за да я подари на мъжът, ако той проявеше някакъв интерес.

– Какво толкова ценно има в нея и тя се продава, като другите книги. Не ми трябва. – с досада каза мъжът.

Той махна с ръка неопределено нанякъде и добави:

– Не си падам много по книгите. Не обичам много да чета. Виж, ако са закони, – засмя се мъжът., – четем ги, за да научим как да ги заобикаляме.

Той беше солиден, с костюм, вратовръзка и всичко, което се полага в такива случаи. Хитрите му очички, обикаляха наоколо и търсеха изгода във всеки изпречил му се случай.

Младият човек беше доста притеснен от развоя на разговора. Целта, която си беше поставил  се отдалечаваше в неприятна посока за него. Изведнъж го осени някаква мисъл и той се усмихна. Обърна се към мъжа и каза:

– Ако прочетете тази книга, ще отворите най-важната врата. А отворите ли я никой не може да я затвори.

Последните думи заинтригувах мъжът. Някакво пламаче припламна в очите му и той охотно взе книгата, която младият мъж му подаде.

Тинка беше много бъбрива. Но за разлика от много бърборковци, тя беше и добър слушател. В болницата изслушваше пациентите, които седяха под сянката на пейката в горещите летни дни или по леглата, когато беше навън студено. Обичаше да се шегува. Плясваше по гърба всеки. който я разсмиваше. Всички я смятаха за чаровна.

Всичко това беше докато до нея беше съпруга ѝ. Когато той изчезна, другите жени не искаха това чаровно създание да се навърта край мъжете им.

Така тя загуби всичките си приятели. Бягаха от нея, като от чумава. „Приемите“, които тя организираше с мъжа си, на които канеше съседите, спряха. Вече не я канеха на рождени дни или по друг някой празничен повод.

По празниците, пред вратите на другите хора спираха коли, хората се прегръщаха и се поздравяваха, а тя стоеше в къщи с децата си.

Дълго време децата ѝ смятаха, че Нова година е семейно тържество, на което сладоледът се заливаше със шоколадов сироп, а телевизорът заглушава шума, който идва от съседите.

По-големият ѝ син много се изненада, когато разбра, че приятелите му използват тази нощ, да опитат домашните запаси от алкохол, докато родителите им официално облечени отиваха някъде.

– Какво, на Нова година седиш в къщи и киснеш край полата на майка си? – присмиваха му се те.

– Да, – смутоляваше засрамено момчето.

Всъщност чаровната му майка, след като беше загубила съпруга си, стоеше в къщи сама.