Дончо седеше до дядо си Страхил и тази вечер край огнището.Разговорите с този мъдър старец му доставяха голяма удоволствие. Дядо Страхил беше препатил и видял много неща по нашата земя. А младежът попиваше всяка негова дума като нещо скъпоценно, което трябва да се запази за идните поколения.

– Дядо,  как да си обясня тяхната вяра?

– Мохамед е бил сирак от дете, – започна да обяснява дядо Страхил. – Бил е прибран от чичо си , който кръстосвал пустинята. Чистел камилите, а във време на война добил сила и издръжливост. Мохамед видял, че християните по това време не били справедливи, безкористни и милостиви, каквито е трябвало да бъдат според Христовото учение. Те били надъхани със суеверия. Спорели и се биели като врагове. Всеки искал да управлява и граби, вместо да дава.

– За съжаление и сега се срещат такива между нас, – с болка в гласа се обади Дончо.

– Така е за голямо наше нещастие, – съгласи се дядо Страхил. – И Мохамед решил да покори всички народи. Обещал на своите нещо, което много им допаднало.

– Интересно, с какво ги е съблазнил? – любопитството не давало мира на Дончо.

– На едно тайно събрание Мохамед поискал покровителство от подръжниците си, – продължи разказа си дядо Стахил. – Но те го попитали: „А в замяна какво ще получим?“ „Раят!“, – казал им той.

– Ето каква е разликата между нашето учение и тяхното, – въздъхна Дончо. – На заслужилите във вярата се обещава вечно блаженство близо до Бога, а Мохамед е прибавил и голи жени.

– Според Мохамед човек е създаден от капка кръв, а не от земята. Явно добре умее да съблазнява, – засмя се дядо Страхил.

– Същински дявол, – подкрепи го Дончо.

– Мюсюлманите смятат за безумие безолодното въздържане, за тях това е противно на закона за размножаването.

– Не бих обещал на хората рай с порочни удоволствия, – каза Дончо, – но ще приемат ли Христовото оръжие, което е по-страшно от всичко друго?

– Съмнението обезсилва вярата и отбива Божията помощ, – потупа с ръка рамото на своя внук дядо Страхил.

Пиршеството беше в разгара си. Музиката свиреше, а хората тънцуваха. Гергана нямаше какво друго да гледа и погледа ѝ се съсредоточи върху съпруга ѝ и жената, за която той някога искаше да се ожени. Ана се възползваше от повишеното настроение на Атанас, което бе придобил от няколко чаши алкохол.

Двамата тънцуваха. Ана му се усмихваше предизвикателно. В танца, когато се приближаваха един до друг Ана плътно се притискаше до Атанас. Гергана имаше чувството, че танца никога няма да свърши. Тя искаше музиката да спре, а същевременно се опитваше да обуздае гнева си.

Когато танца свърши Гергана кипеше от възмущение. Тя искаше да хване мъжа си да го укроти до себе си и да го държи по-близо, за да няма никакви неприятности, но точно тогава Ана го целуна по устните.

Гневът на Гергана преля. Тя скочи от пейката и прекоси залата. Стигна до Атанас и Ана, които се усмихваха глупаво един на друг. Гергана удари Ана с длан по рамото и високо каза:

– Стой настрана от съпруга ми!

– Гери, какво ти става? – каза умолително Атанас.

– Нищо не казвай! – стрелна го с унищожителен поглед Гергана, – Стой надалече от тази развратна жена.

– Моляте не прави сцени, – каза кротко Атанас.

– Не аз правя сцени, а Ана, – изригна като вулкан Гергана. – Да не би аз да прилъстявам чужди мъже?

– Глупости! Ти не знаеш какво говориш, – възпротиви се Атанас.

– Тя постоянно го прави, – каза Гергана като погледна Ана с унищожителен поглед. – Преди 26 години те зарязя, но още не иска да те пусне.

Ана се разплака. Гергана възприе сълзите ѝ като средство да постигне целта си.

– Ти не разбираш, – изхлипа Ана.

– О, много добре разбирам, – троснато отговори Гергана.

– Не, не разбираш, – Ана избърса очите си и погледна Гергана право в очите. – Не осъзнаваш ли, че ти спечели? Той е твой. Не си ли усетила колко много той те обожава, уважава и ти се възхищава. Нима не си забелязала как те гледа, когато говориш със някой друг мъж?

Гергана бе изненадана.

– Е, – смотолеви тя, като не знаеше какво друго да каже.

Ана продължи:

– Той заглежда ли се по по-млади жени? Изобщо не ти е изневерявал. Не разбираш ли, че той няма да обича друга жена, освен теб, докато е жив?

Гергана погледна Атанас и осъзна, че всичко това е вярно, беше напълно очевидно. Всички го знаеха, а тя не беше го забелязала.

Музиката беше спряла и всички се бяха събрали около двете жени.

Ана продължи:

– Бях глупаво и самолюбиво момиче. Взех глупаво решение и загубих най-добрия мъж, когото съм срещала. А ти го спечели. Понякога се преструвам, че е станало обратното и му се усмихвам, а той е мил със мен, защото знае, че е разбил сърцето ми.

– Ти сама го разби, – каза тихо Гергана.

– Ти беше щастливката, която спечели от моята глупост.

Гергана бе изумена. Досега не бе забелязала колко тъжна жена е Ана. За нея тя бе жена, която крои планове как да си върне Атанас. Едва сега Гергана осъзна, че това никога няма да се случи.

– Знам, че се дразниш, когато Атанас се държи мило с мен, – продължи Ана, – но това е моя слабост и не мога да спра да кокетнича. Трябва ли да ме мразиш за това? Вместо да ме смяташ за свой враг, приеми ме като лоша сестра, която се държи зле и те ядосва.

До сега Гергана бе сматала Ана за красива празноглавка, но в случая тя бе по-мъдра от двете.

– Не знам, – каза примирена Гергана, – ще опитам.

Ана приближи до Гергана и я прегърна. Сълзите на Ана опариха бузата на Гергана.

– Благодаря ти, – кротко каза Ана.

Яркият цвят на калинките е предназначен, да прогонва естествените им врагове, преди всичко птиците, които реагират на тези предупредителни сигнали за токсичност на потенциалната жертва.
Калинките са едни от най-любимите насекоми на човека. Чрез изследвания учените са установили, че якрия цвят на калинките, предупреждава, че са отровни.
Колкото е по-ярка буболечката, толкова по-малко е вероятно да бъде нападната от птица.
С помощта на различни методи учените са измерили токсичността на различни видове калинки и са установили, че тези с най-ярък цвят са максимално отровни за птиците.
Така калинките чрез своята украска предупреждават пернатите за смъртна опаснот, ако ги клъвнат.
За това няма да видите птица, която да кълве калинка.

Известен проповедник провел евангелизация в една страна. Много хора се обърнали към Бога и приели Исус Христос в сърцата си. По време на последната си проповед проповедникът се обърнал към публиката и попитал:
– Какво ви дадоха тези богослужения?
Станала едно негърско момиче, нейното лице сияело. Тя не била оратор, за това казала само няколко думи:
– По време на тези богослужения, приех Исус Христос в сърцето си и Неговата любов ми даде сила и способност да простя на убийците на баща ми.
Любовта на Исус Христос прави хората способни да простя не само на близките си, но и на врагове си, това е същността на християнството. Обичайте враговете си, благословяйте ги, това е върхът на християнската любов.
Тази цел, трябва да се преследва от всеки християнин. Голяма добродетел е да изпиташ любов към враговете си! Добро нещо е християнин да прости ни ближния обида, въздавайки му добро за направеното зло, вместо да го мрази, горещо да го обича и да се моли на Бога за него! Наградата за това той ще има не само на небето, а и тук на земята.
Никоя друга заповед на Исус Христос не са нарушава така често, както заповедта да обичаш враговете си. За изпълнението на тази заповед се изисква много сила, която можем да почерпим само от Един – Исус Христос.
Любовта към враговете е естествена за християнството и ние трябва да се стремим да я проявяваме. В борбата с врага, християнина не трябва да има друго оръжие, способ или средство, освен истинска любов.

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.