Има дни, когато на човек му се струва, че всичко е против него. Неуспех, след неуспех. Непознати хора ти създават проблеми и допълват чернотата на деня с още малко болка.

Ирина бе майка на четири деца. Днес тя отиде да пазарува в близкия супермаркет с малката си дъщеря Дора. Момиченцето страдаше от синдром на Даун.

Едва ли ще се изненадате, че майката с детето правеше голямо впечатление и събираше погледите на купувачите и персонала на магазина. Лошото е, че отношението към тази интересна двойка бе изключително негативно.

Една жена се скара на Ирина:

– Защо детето ви е така леко обуто? Вижте събуло си е обувките!

Това, че малката изхвърли обувките си, за да се намести по удобно в количката камион, неканената „съветничка“ изобщо не забеляза.

Когато Ирина се обърна към една от служителките:

– Извинете, можете ли да ми покажете ….

Бе прекъсната с изсумтяване и махане с ръка. Един вид не ме занимавайте.

Напрежението още повече се увеличи от младеж, който безцеремонно буташе всичко по пътя си, независимо дали това е жена с дете или възрастен човек, застанал на опашката.

В този магазин работеше Зина, което същи като Дора имаше синдром на Даун. При нея винаги имаше опашка. Тя не работеше много бързо, но винаги намираше за клиентите добра дума и им се усмихваше. Ирина, когато идваше в магазина, винаги разговаряше с нея. Ето и сега отиде при нея и тя повдигна настроението ѝ.

Зина попита:

– Знае ли детето езика на жестовете?

И показа знаците „още“ и „моля“. По-късно се изясни, че като дете тя най-често е използвала тези символи.

Ирина каза:

– Тези знаци, Дора ги знае, нищо, че е толкова малка.

Тогава Зина се усмихна:

– Време е да научи още един.

И показа знака, който означаваше „аз те обичам“.

Как е възможно да не се усмихнеш след това! И Ирина го направи съвсем сърдечно.

Има хора в този свят, които смятат, че тези със синдром на Даун, са излишна тежест за обществото, но този случай прави на прах и пепел всичките им доказателства.

Сред тълпата забързани хора, в задушаващата атмосфера на ежедневието изпъстрено с проблеми, само една от сътрудниците в магазина, имаща синдрома на Даун, отдели минути, за да зарадва малко позната жена, която бе обезсърчена от грубото отношение към нея и детето ѝ от страна на другите хора в магазина.

Това трябва да ни накара сериозно да се замислим за взаимоотношенията ни с околните, познати или непознати, болни или недъгави.

Първите дилижанси в Санкт Петербург се появили през  1840 г. благодарение предприемчивостта на директора на 1-ви кадетски корпус барон К. А. Шлипенбаха.

Появате на тези омнибуси, се превърнало в събитие на деня. Хората много ги харесали. Всеки си мислел, че трябва да се качи непременно на тях, да плати един гривеник за пътуването си по Невския проспект, за да могат след това да говоря с приятелите си за впечатленията си от пътуването.

Успехът на това начинание, ниската цена и удобството при пътуването станали известни на царя и той решил лично да се убеди в това.

Веднъж разхождайки се по Невски срещанал дилижанс и той му помахал ръка за да спре и влязъл в него. Въпреки че било тясно, място за него се намерило и той стигнал до Адмиралтейския площад.

Царят поискал да слезе, но кондукторът го спрял:

– Позволете ми да получа един гривеник.

Николай Павлович се оказал в затруднено положение. Той не носил никога пари в себе си. Никой от спътниците му не се решавал или не се сещал да му предложи портфейла си.

Наложило се кондукторът да го глоби.

На другия ден в офиса на дилижансите царят изпратил 10 копейки с допълнение от 25 рубли за чай на кондукторът, който го глобил.

Защо ние бързо се втурват към магазина, веднага щом имаме пари? С всяка нова придобивка, ние се чувстваме по-щастливи, но няколко дни по-късно от същата радост няма и следа.

Оказва се, че основният враг на нашето щастие е навикът. След като покупката се превърне в обикновен предмет за нас, удовлетвореността от живота спада и ние трябва да тичаме за следващото придобиване. И така отново и отново.

Чрез проучванията в Корнелския университет се опитвали да прекъснат този порочен кръг. Оказало се, че сме свидетели на същия прилив на щастие, както при купува на нещо желано, така е и по време на пътуване.

И най-важното, с течение на времето нивото на удоволствие, свързани с придобиването, падат, а впечатленията от приключенията продължават да снабдяват нашите хормоните на щастие за дълго време.

Посещението на различни мероприятия, пътувания, обучение на нови умения, както и екстремни преживявания – всичко това е идеален запас на щастие за всеки един от нас.

Новата джаджа, дори и автомобил, с времето стават обикновени неща или остаряват, а всеки нов спомен ще бъде източник на тази радост, която ще остане с нас за цял живот.

Денят бе изморителен и мъчителен, може би поради жегата. Отдавна не бе валяло. Хората навели глави бързаха след работа към магазините, за да напазаруват преди да се приберат.

Марта бе много уморена, но успя бързо да намери необходимото в близкия супермаркет и сега отегчено чакаше на опашка пред касата.

Погледа ѝ бе привлечен от възрастен мъж, навярно дядо и неговия немирен внук, чиито ръце бяха пълни с бонбони, шоколади и всякакви сладки, но детето продължаваше да крещи и да се върти.

– Спокойно, Владо, остана съвсем малко ….. Добро момче!

На интервали момчето отново почваше да капризничи, а дядото спокойно казваше:

– Всичко е наред, Владо. Само още няколко минути и ние ще се приберем у дома. Потърпи, човече!

На касата внукът съвсем пощръкля, сякаш някой демон го бе обладал и изхвърли всички продукти от количката.

Дядото отново каза със спокоен тон:

– Владо, Владо, отпусни се, приятел, не се разстройвай. Още пет минути и ние ще бъдем у дома. Успокой се, моля те.

Това направи силно впечатление на Марта. Когато излезе на улицата, тя се насочи към дядото с внука, които се настаняваха в колата си и каза:

– Това разбира се не е моя работа, но вие се държахте невероятно! Останахте сдържан и спокойно говорехте на момчето, даже когато то започна да се държи още по-ужасно. Владо, ти си голям щастливец, провървяло ти е с такъв дядо.

– Благодаря, – отговори дядото, – но Владо съм аз, а този малък разбойник  се казва Младен.

Ходенето в зоологическата градина за много от нас  е свързано с едно от най-запомнящите се детски впечатления.

Разкошни птици, очарователни тревопасни и страшни хищници. Малко са хората, които са наблюдавали животните от безопасно разстояние в естествената им среда.

В чилийския град Ранкагуа работи първият в Латинска Америка зоопарк Safari Lion Zoo, където в клетки седят не животните, а самите посетители на зоопарка.

Идеята за този вид атракция идва от желанието, хората да видят животните в естествената им среда.

На всички желаещи се предоставя възможността да се приближат до лъва на максимално близко разстояние. Района се опознава в автобус със солидна стоманена решетка, която е единствената преграда, която разделя животните от любопитните зрители.

За да се привлече вниманието на дивата котка е необходимо парче месо, което посетителите трябва да носят със себе си. Почуствала съблазнителния аромат, тя не се колебае да скочи върху клетката на автобуса и ходейки по нея с интерес да наблюдава хората.

Забранено е да се хранят животните през решетка, но да се снимат и докосват е разрешено. Това правят само най-безстрашните.

Животните са абсолютно свободни и как ще реагират в дадена ситуация никой не знае. За това, когато хората протягат ръка, за да ги докоснат не трябва да забравят непредсказуемите им действия.