Джордж едва се държеше на краката си. Тъмните сенки под очите му красноречиво говореха, че е вече на предела на силите си.

– Господине, по-добре си легнете и почивайте, вместо да проповядвате, – посъветва го спътникът му Кларк.

Освен умората Джордж бе измъчван и от асма, но сутринта трябваше да проповядва в поредния голям град. Той имаше достатъчно воля да се изправи и да продължи. Никаква умора или астма не можеха да го повалят, когато толкова много души чакаха да чуят благата вест за спасение чрез Христос.

Джордж не се колеба дълго, падна на колене и извика към Господа:

– Исусе, помогни ми. Позволи ми да ида и говоря за Теб още веднъж, след това нека се върна у дома да умра.

Сутринта, когато пристигна с Кларк в града, се бе събрала тълпа, която молеше Джордж:

– Говори ни! Искаме да чуем за Исус.

Джордж трудно се изправи, но когато заговори, Светия Дух дойде върху него и следа не остана от немощта му. Малко след това хората започнаха да падат на колене и да плачат, искайки прошка от Бога.

Проповедникът стоеше слаб и немощен, но устните му тихо мълвяха:

– Ще чакам благодатната Божия помощ, защото вярвам, че Той ще ми помогни да говоря още веднъж за Него.

След обяд Джордж бе още повече смазах от умората. Беше решил малко да полегне, но на стълбите пред гостилницата го очакваше друга група жадна да чуе Божите думи. Той ги увещаваше дълго, да изоставят греховете си и да последват Христос.

Стъмни се. В спалнята Джордж чете от Словото, помоли се и се отпусна на кревата. Подпря се с две възглавници за да облекчи дишането и се унесе.

В полунощ се събуди и трудно дишайки каза:

– Асмата идва отново!

– Нали това ви говорех, – укори го Кларк, – не трябва толкова често да проповядвате. Нужна ви е почивка.

– Предпочитам да се износвам и да губя силите си, отколкото да ръждясвам, – усмихна се Джордж.

След което се помоли за нова проповед и напътствие къде да върви в утрешния ден, отново се заспа, но скоро задъхвайки се събуди.

– Хората ме чакат, – едва говореше Джордж, – длъжен съм да ги събудя…..

На сутринта бе мъртъв.

След интервюто на Кристиян му съобщиха:

– Наемаме те в нашата консултантска фирма веднага.

Той едва бе завършил колеж, затова мислено реагира: „Не мога да напиша нито един ред компютърен код, нито нещо разбирам от бизнес, как така ме приеха? Тези да не са луди?“

Когато видяха недоумението на Кристиян, му обясниха:

– Ние оценяваме, не само опита, но и личните качества като способност за решаване на проблемите творчески, показване на здрав разум и работа в екип. Фирмата поема нови хора, които могат да бъдат обучени на необходимите умения, стига да са от типа, който компанията търси.

Ной  не знаеше как да построи ковчега. Той никога не бе правил лодка, дори не бе дърводелец. Бе само фермер. Ризата му бе пропита от потта му. Той можеше единствено да държи плуга.

Въпреки всичко Господ избра него, защото „той ходи точно по Бога“. Бе оценена неговата възприемчивост и сила да се противопостави на присмехите, подигравките и натиска на останалите.

Когато ни се отдаде възможност да служим на Бога, едва ли се чувстваме експерти в това, което трябва да направим. За наша радост Бог не ни оценява по нашите умения и опитност.

Той награждава нашия характер с любов към Него и желание да Му се доверим. Когато тези качества се развиват в нас, Бог може да ни използва за по-големи или по-малки начинания, за да постигне волята Си на земята.

Тази душевна болка на Евлоги не можеше да се дефинира точно като депресия. Той все още бе в състояние да изпълнява задълженията и въпреки всичко избираше да върви напред.

Общуваше с хората, независимо, че отговорите му не бяха особено духовити и жизнени, но дълго оставаше под одеялото и дремеше в пълна тишина. Това за него изглеждаше доста приемливо.

Успяваше да става навреме всяка сутрин, въпреки че след това използваше не пълната си сила и възможности.

Не, Евлоги не бе депресиран, но не бе и радостен, нито въодушевен за каквото и да било.

Дните си отиваха, но в него оставаше една сива празнота. Усмихваше се от време на време, но не от сърце. В него не кипеше ентусиазъм, нямаше хъс за каквото и да е.

Видя го приятелят му Продан. Забеляза унилият му вид. За нищо не го попита, а само му каза:

– Всеки ден е щедър дар от Бог и нова възможност да изживееш деня си с хваление. Господ ти е дал този ден и го е планирал специално с мисъл за теб. През всеки един ден от живота ти Той има план за теб, който винаги включва обилна доза хваление.

Евлоги махна с ръка. Все едно казваше: „Всичко е безнадеждно. Има ли смисъл всичко това?“

– Ако искаш да имаш увереността, – каза Продан, – че всеки ден участваш в Божията воля за живота си, важно е да започнеш деня си с хваление, да го изпълниш с поклонение и да го завършиш с благодарение. От сутринта до последната ти мисъл вечерта, преди да си легнеш, избери единствено да величаеш Господа и никога да не се съмняваш в Него. Ние не сме хора, които винят Бога, а такива, които Го благославят!

На Евлоги това му звучеше като натрапчиво нравоучение, но като се замисли, откри, че в думите на приятеля му имаше истина.

„Защо да не опитам, – реши в себе си той, – нищо не губя!“

Денят бе хубав и приятен, но не и за Стилян. Безпокойство гнетеше душата му. На всяка крачка пред него изникваха проблеми.

Приятелят му Краси забеляза отчаянието му. Той разбра, че на Стилян съвсем не му е добре, не толкова физически, колкото психически.

– Знам кой те притеснява, – Краси тупна по рамото приятелят си.

– Кой? – равнодушно попита Стилян.

– Клеветникът и противникът на всеки човек на земята, – отговори бързо Краси.

– Аха, – повдигна рамене безразлично Стилян.

– Защо не си смениш ролята с него? – попита го предизвикателно Краси.

– И какво трябва да направя? – съвсем вяло попита Стилян.

– Започни да извършваш различни дейности. Разнообрази се! Направи го нещастен!

Стилян стоеше навел глава, сякаш нищо не му бе казано.

– Вътре в себе си имаш сила, която може да разрушиш делата му. Тази сила изцелява и освобождава пленниците от оковите и ги пуска на свобода.

Стилян се оживи и погледна по-ведро приятелят си.

– Представи си, – започна още по-въодушевено Краси, – часовникът звъни сутринта. Врагът ти нашепва:“О, този нарушител на спокойствието, отново е на крак!“ Вместо да го слушаш дай му да се разбере. Разкърши се! Усмихни се! И си кажи: „Какъв прекрасен ден започва!“

– Нима ще ме остави тогава намира?

– Ти го направи! А той ще се търкаля на пода, ще скубе косите си и отчаяно ще крещи: „Не може да бъде! Това не е истина! И този го изтървах“.

Краси се разсмя.

– Постави живота в съгласие със Словото и Божията воля, – вдъхновено продължи Краси. – Нека помазанието на Исус тече през теб и тогава не само дявола, но и целия ад ще трепери. И ти никога няма да бъдеш вече същия.

Той бе стар глинен съд. От употребата и времената се бе напукал. И един ден се счупи.

Взеха го и го занесоха на грънчаря да го поправи. Надяваха се, че след поправката ще може да служи още дълго време.

Майсторът го огледа. Усмихна се и го доразтроши. Намокри глината с вода. Направи я мека и гъвкава, преди да я постави на грънчарското колелото.

И тогава грънчарските ръце започнаха да извайват съда, а самият майсторът пееше и се радваше на новото зараждащото се пред очите му.

Той яко натискаше на някои места, а други едва докосваше. Добавяше още глина там, където беше нужно. Отделяше от съда там, където това би забулило и скрило истинската форма, която грънчарят искаше да му предаде.

Майсторът бързо и ловко въртеше колелото, без да изпуска глината от ръцете си. Оформяше, изглаждаше и преобразяваше. Всичко се нагласяваше и пригаждаше по неговата воля.

Накрая майсторът повдигна съда и го огледа от всички страни със сияещи очи. Сега този прибор бе неузнаваем. След като свърши огледа, грънчарят го постави на витрината за да видят славната му работа.

Човече, ти си глината в Божите ръце. Колко си податлив на якото и меко докосване на Неговата длан? Би ли позволил да те извае според Неговата воля?