Към 1000 г. пр.н.е. китайците усвояват напълно ферментационния процес за производство на дзю. Напитка, която е три пъти по-силна от обикновената бира.

Производството на силна бира включва напълно нова идея за ферментационния процес. При обикновената бира е невъзможна ферментацията на скорбялата от зърното.

Още преди хиляди години е установено, че житните филизи съдържат ензима амилаза, разграждащ скорбялата в захари, които ферментират.

В това се състои и технологията на пивоварното производство в древността. Зърнените филизи се изсушават и се превръщат в малц, който „поглъща“ скорбялата на обикновеното зърно, за да го превърне в бира.

Макар китайците да варят бира, както и другите народи, те много скоро установяват, че е по-изгодно да произвеждат „дзю“.

То се правело от смляно и частично сварено жито, а понякога и просо, оставено да плесеняса. Плесента създава ензима амилаза, поглъщащ скорбялата много по-ефективно, отколкото филизите на житото.

По друг начин казано, напитката дзю е смес от плесен и мая, която после сварявали с вода. Амилазата разгражда скорбялата в захарта, а маята задвижва процеса на ферментация, в резултат на който се получава алкохолът.

Китайците не закъснели да открият метод за увеличаване на алкохолното съдържание чрез добавяне на нови количества пивоварна каша към водата по време на ферментацията.

Този метод, наречен „убиване на зърното“, довел до създаването на действително силна бира.

Никоя друга държава не възприема тази особена бира, така че и до днес няма точен превод на наименованието ѝ.

Мартин разглеждаше това, което бяха успели да заснемат. След това разрови в Интернет за информация, но това, което отчасти разбра го ужаси.

 – Боже мой, – извика Мартин.

Атанас надникна през рамото на най-добрия си приятел. Мартин продължаваше да чете още известно време, докато Атанас не се изкашля, за да го накара да вдигне очи.

 – О, извинявай, – смотолеви виновно Мартин. – Това, което намерихме, е задвижван от вълните генератор, но с такива размери, че направо не е за вярване. Доколкото знам, тази технология едва прохожда. Има само няколко устройства по крайбрежията на Португалия и Шотландия, които още се изпитват.

Атанас го гледаше недоумяващо.

 – Те използват силата на вълните, – започна да обяснява Мартин, – която извива техните шарнирни връзки, за да задвижват хидравлични тарани.

 – Какво е това таран? – попита Атанас.

– Изобретение на Жозеф Монголфие, един от двамата братя, прославили се със своя балон. Таранът имал за цел да повдига вода, като използва енергията на собственото ѝ движение. Бликащата вода се вкарва в затворена отвсякъде камера, в която се получава огромно налягане на въздуха. Това се използва, за да се изкачи водата на височина много над нейното равнище.

– И за какво им е всичко това? – продължаваше с въпросите си Атанас.

– Тараните изтласкват насила масло през двигател, който използва хидравличен акумулатор, за да успокоява струята. Двигателят завърта генератор и се получава ток.

 – Много хитро – възкликна Атанас. – Колко може да произвежда това нещо?

 – Всяка от тях може да захранва градче с население от две хиляди души, а са общо четиридесет на брой. Става дума за сериозно количество енергия.

 – За какво им е? – попита Атанас. – Къде отива цялото това електричество?

 – Всеки генератор е закрепен към дъното на морето с кабели, които могат да го прибират под водата, – мислеше гласно Мартин. – Когато океанът е спокоен или радарите уловят наближаващ плавателен съд, те се прибират на десетина метра дълбочина. Друг кабел захранва с ток нагреватели, разположени по дължината на генераторите.

– Нагреватели ли каза? – попита Атанас. – За какво им трябват?

-.Някой е решил, че водата в този район е твърде хладка и я затопля.

Мартин отпи още една глътка кафе и си взе от кекса, преди Атанас да е изпразнил чинията.

– Откога работят тези конструкции? – попита Атанас.

– Започнали са в началото на 2002 г.

– Но защо са ги направили? – неспокойно се въртеше Атанас на стола. – Какъв е резултатът?

– Тези данни ги няма в компютъра – отговори ядосано Мартин. – Аз не съм океанограф или климатолог. Но как толкова малко топлина може да повлияе на целия океан? Зная, че излишната топлина от ядрен реактор може да затопли река с няколко градуса, но това е съвсем различно нещо.

Мартин се настани по-удобно на стола и забарабани с пръсти по масата. Очите му се загледаха далеч напред в нищото. Атанас продължаваше да се върти безцелно подхвърляйки различни идеи и предположения, но Мартин не чуваше нищо.

В съзнанието си виждаше огромните генераторни станции, които се извиват под въздействието на вълните, докато под водата нагревателите стават огненочервени и затоплят водата, която тече покрай крайбрежието.

Някой беше приложил невероятна техника, но за какво му бе нужна тя? Предстоеше много работа……

В Ейлат, най-южният град на Израел, разположен на брега на Червеното море има достатъчно много ресторанти, барове и различни видове закусвални.

Но специално внимание се обръща на ресторанта, който е под водата. Той се смята за второто по рода си заведение от такъв тип.

Подводният ресторант е открит през 1993 г. и се нарича „Red Sea Stars“. Той е разположен на дълбочина 6 метра.

В комплекса влизат бар, ресторант и обсерватория, единствената нощна подводна такава. В ресторанта има 90 места.

Конструкцията на ресторанта е направена във форма на звезда, в която има 62 безформени прозореца, през които посетителите могат напълно да се насладят на откриващата се пред очите им красота на подводния свят. Пред погледите им бавно минават ярки риби и водолази.

Тази забележителност на Нова Зеландия за съжаление е вече изгубена…..

Розовите и белите тераси са се смятали за чудо на природата, докато не били напълно унищожени от вулканично изригване на Таравера през 1886 г.

Геотермалната вода, съдържаща голямо количество силициев агломерат, постоянно течала от два гейзера, разположени на брега на езерото Ротомахана.

Водните каскади падали надолу по склона на хълма и оставяли дебели отлагания на бял и розов кварц, които оформяли тераси във водоема.

Белите тераси били по-големи и красиви, но в розовите хората можели да се къпят.

Много хора смятали розовите и бели тераси за „осмото чудо на света“.

Сега са останали само спомените за тях.

Седяха сред руините на селище, което някога са наричали Ринпоче Ла. Едва ли щях да намерят нещо, всички сгради бяха разрушени.

 – Завоевателите убили един милион тибетци и удвоили населението на страната чрез принудителна миграция на етнически китайци, – каза Митко.

 – Но Ринпоче Ла останало сгушено в долината си, – подчерта Симеон. – Селището е останало неизвестно, носели се само слухове за него. Номадите, които рядко се осмелявали да се приближат до страховитата планина, понякога разказвали за Ринпоче Ла.

– Разбирам защо са останали скрити за останалите, – намеси се Мая. – Погледнете, освен с географското си положение, долината е била изолирана и от река. Преминаването ѝ през зимата е било трудно, а през лятото – невъзможно.

Стигнаха края на долината. Там се е намирал манастирът. Според ръкописи, които бяха намерили, това била централната пететажна сграда, заобиколена от пристройки и опасана с висока десет и широка три метра каменна ограда, измазана с хоросан. Долината зад отшелническото убежище завършвала в отвесна тридесет метрова скала с извисяващи се каменни крепостни зидове от двете страни.

 – Селото  е било разположено в подножието на манастира и се е състояло от каменни къщи, сякаш израснали от скалата, – каза Митко. – Ринпоче Ла приличаше на тясна ивица, изсечена в планината, затова до него е достигала малко светлина, която се е разсейвала от потока, извиращ от безбройните геотермални пукнатини.

 – Вероятно парата е осигурявала на селото закрила и средства за препитание, – предположи Симеон.

 – Знаете ли, че микроорганизмите, които виреят в горещата вода на изворите, – засмя се Мая, – са основата на странна хранителна верига, подобна на тази в термалните отвори в дълбините на океаните, наричани черните комини.

– Но как са се хранели, нали не е имало достатъчно светлина? – попита Симеон.

– При липсата на светлина съществата зависят от хемосинтезата – превръщане на химичната енергия в живот, – поясни Мая. – Микроорганизмите около стълбовете от черен пушек се хранят с екзотични комбинации от химични съединения, изригващи от недрата на земята, а на свой ред те хранят безброй причудливи форми на живот – кръгли червеи, достигащи метър и осемдесет, различни видове миди и раци, каквито няма никъде другаде в света и риби, които издържаха на неимоверно високата температура.

– Разликата в Ринпоче Ла е била, – каза Митко, – че на върха на хранителната верига са се намирали козите и яковете, които са ядели богатите на хранителни вещества водорасли и давали на селяните месо, вълна и мляко.

– Колко им е било добре на хората, – каза Симеон. – Другото предимство на живеещите сред геотермалните извори е, че са били осигурени с топлина. Не е било необходимо да събират дърва, за да отопляват домовете си и да готвят – това изискваше време и изтощава силите на населението в селата на Тибет.

С течение на годините долината се бе превърнала в само издържаща се независима екосистема, но сега всичко тук бе замряло. След унищожаването на манастира и селището край него, можеха да се видят само руини……