Архив за етикет: водач

Робот играчка помага на деца с аутизъм

unnamedГрупа от инженери е разработила робот, който може да помогне при лечението на деца с аутизъм.

Технологичната играчка се казва Leka.. Тя ще помага на такива деца да играят обучаващи игри, предоставяйки сензорна стимулация чрез движения, светлини, вибрации и звук.

Конструкторите на устройството сравняват Leka с „куче водач“ за децата, което им помага да се ориентират, да преодоляват проблемите в обучението и социалните взаимоотношения.

Конструкторите са уверени, че интерактивният робот ще помогне да се стимулират деца с нарушения при развитието си, като аутизъм, синдрома на Даун или с множество други увреждания.

Роботът Leka е предсказуем и стабилен в своите взаимоотношения. Той осигурява много важно за детето чувство за безопасност и спокойствие.

Играчката обслужва конкретните потребности на детето и се фокусира върху няколко сензорни стимулации. Неговите цвят, звуци и вибрации се подобряват от сензорна преработка и по такъв начин се намалява тревогата у децата.

Неоценени подаръци

imagesЖивял някога в света един малък човек. Още от детството си той обичал празниците и чудесата. Когато бил дете пишел на Дядо Мраз за съкровените си желания. Мечтите на малкия човек се сбъдвали и всяка година той измислял нови желания за приказния старец.

Минало време и малкият човек пораснал. Разбрал, че Дядо Мраз не съществува и достигнал до извода: За това не всички мечти се сбъдват.

На мястото на изгубеното убеждение, дошла нова вяра и малкият човек продължил да очаква чудеса.

Трябва да подчертаем, че на него му провървяло. Около малкия човек имало любящи и грижовни хора, които се стремели да му дадат радост и усмивки. Но за съжаление, според него, те не можели да правят чудеса.

И със всяка изминала година малкият човек все повече и повече се разочаровал.

В същото време завършил университета с отличен успех, по-бързо от своите съкурсници получил желаната длъжност, скоро бил оценен и повишен.

Той можел да си купи какъвто иска автомобил, за разлика от връстниците си, които не можели да си позволят това.

Срещал прекрасно момиче, което отговорило на чувствата му. Тя го обичала, обграждала го с топлина и нежност. Заедно посетили не една страна, срещали залези и изгреви на брега на морето.

Скоро момичето станала негова жена и тя го дарила с две прекрасни деца. И малкият човек се смирил със своя живот, но на всеки празник, бил той Нова година или рожден ден, той неизменно очаквал чудо.

Така се случило и през тази Нова година. Малкият човек щателно наблюдаваше дома си и всяко движение в непосредствена близост до къщата си или вътре в самия него, но нищо загадъчно и удивително не се случило. Негодуванието и гневът на малкия човек растели.

Така той живял със семейството си няколко години, но жена му не издържала на постоянното му недоволство и си тръгнала. Децата взела със себе си.

Малкият човек срещал много жени, но никоя не могла да се задържи край него, измисляйки  за него постоянни радости. На работата скоро бил заменен от по-млади и активни младежи, а своята старост той провел в компанията колекция от машини.

Когато дошъл водачът му към отвъдното, единственото, което вълнувало малкият човек било:

– Защо не стават чудеса?

Водачът погледнал малкият човек с укор и му отговорил:

– Те ставаха, но ти не ги забелязваше.

– Тогава за какво са нужни, щом аз не съм ги виждал? Те са били предназначени за мен, следователно аз е трябвало да ги виждам! – възмутил се малкият човек.

– Чудесата са прекрасни с това, че с когото и да се случат, той им се радва от все сърце. В твоя живот е имаше много чудеса. Ти можеше да избереш каквато работа искаш и да достигнеш в нея успех. Със своите дела си принесъл не малка полза за хората. Ти можа да видиш много страни и да се запознаеш с хора, които живеят различно от теб. Срещна истинската си любов и ти се родиха прекрасни деца.

– Нима това са чудеса? – възкликнал малкия човек. – Хората правят ли чудеса?

– Ти изгуби живота си в очакване, вместо да разбереш какво е това чудо и да се научиш самият ти да го създаваш. Близо до теб имаше много хора, които умееха да правят това, – казал в заключение водачът му и отказал да отговаря на другите му въпроси.

Малкият човек се успокоил и го последвал. Той си спомнил картонената машина, която му подарило неговото семейство на отдавна отминала Нова година и съпругата му, която всичко разбирала. Тя учила децата си да не чакат, а сами да правят чудеса.

Падането на Ерусалим

imagesВалеше, но когато дъждът спря, ударите на стенобойната машина не преставаха. Хората в града мислеха, че Бог ги е изоставил.

Всички се втурнаха да строят стената. Дори Якоб, който беше от есеите и  Лаван, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Стрелите на легионерите подпалваха покривите и предизвикваха пожари. Дете, обхванато от пламъците, умираше в ръцете на майка си.

Стената от кал се тресеше, но все още не падаше, защото бе по-здрава от тази построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца.

През цялата нощ хората възстановяваха втората стена, единствената им защита. Връзваха заедно стволовете на бадемовите дървета и запълваха процепите между тях с кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина.

Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет, но сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които пееха в движение.

Римляните подпалиха стената и около хората се оформи огнен пръстен. След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше като змия, която се кани да погълне всичко.

Хората вярваха, че краят им е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но спасението бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега дойде от юг и бе техен враг. Хората  се поливаха с малкото останала вода, опитвайки се да се защитят от изгарящата жега.  Римляните победоносните крещяха в стана си, те бяха жадни за кръв.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, се разцепи под ударите на тараните. Хората бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, но не успяха.

Елеазар застана на площада и каза:

– Няма да следваме римляните, а единствено Бога. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на Цион. Сега е наш ред да покажем на Бог, че сме заслужили милостта му и ще умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват от думите на Елеазар. Някои искаха да избягат. Но верните воини не обърнаха гръб на своя водач.

– Когато утрото настъпи, врагът ще дойде и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор. Да умрем с чест. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените се разплакаха. Елеазар продължи смело:

– Направихме всичко, за да спечелим свободата си. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен и защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и тяхната победа ще бъде горчива.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около тях бяха като благословение, защото те заглушаваха звуците на агонията и скръбта.

– Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство, – продължи въодушевено Елеазар.- Искате ли да бъдете изтезавани с огън, бичувани и поробени? Нека да избегнем злодеянията, на които са способни тези хората. Да предпочетем смъртта пред тези страдания. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, стана истински ад. Народът скърбеше. Бог бе поставил вярата, честта и убежденията им на изпитание.

Хората тичаха към домовете си, събираха по-ценните си вещи и ги унищожаваха, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха на нея всичко, което имаха.

Прерязаха гърлата на останалите кози и овце, а телата им поставиха на кладата, като жертвен дар за Бог. Те нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Нямаха вече Храм и това щеше да бъде последното им жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, го бяха наобиколили. Повечето от тях се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Написаха имената или инициалите си върху парчета от изпочупени делви.

Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред назад, потънали в своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от войните, които да отнемат живота на всички останали. Те щяха да понесат бремето на убийците, така че хората да не съгрешават като посегнат на живота си, защото техните законите го забраняваха.

Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички грехове.

– Не трябва да се боим от смъртта, – извика Елеазар като обезумял. – Щеше да бъде по-добре да умрем, преди да видим Йерусалим в руини. Сега можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, като не позволим да ги отведат в окови.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Това бе нощта преди бягството на предците им от Египет, но за тях тя започна със смъртта им.

Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв улици, посрещайки смъртта заедно. Децата стояха в редица, хлипайки.

Десетимата екзекутори вършеха дело си. Обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.

Разминаване

indexЛуната бе станала червена като слънцето. Младият есей дойде да работи в гълъбарниците. Тъй като правилата на есеите бяха много строги и на мъжете им не бе позволено да докосват жена, която не е от семейството им, младежът Аарон, често работеше сам в малкия гълъбарник.

Въпреки това скоро се сприятели със Сара и двамата разговаряха с часове. Аарон бе само няколко години по-голям от нея. Бе благовъзпитан и красноречив. Заради това се ползваше с добра репутация, беше честен във всичко.

Двамата млади, които имаха толкова малко общо помежду си, често сядаха заедно по време на обедната почивка. Аарон говореше, а момичето слушаше, сякаш всичко, което той ѝ казваше, бе като просветление за нея.

– Идва Края на дните, – казваше Аарон, –  и хората от нашата  общност се подготвят, като признаваха греховете си. Следват пътя на светлината и принасят земния си живот в дар на Адонай. Ние няма да се бием срещу римляните, защото този свят, в който живеем, не е краят за нас. Ще възкръснем след смъртта си и ще засияем отново.

Сара бе сериозно момиче, по-зряло в сравнение с връстниците си, отговорно и ученолюбиво дете. Майка ѝ я бе научила да чете на арамейски и иврит.

Аарон бе впечатлен от нея и то с основание. Тя бе не само умна, но и красива. Освен това притежаваше чисто сърце. Не след дълго те започнаха да идват в гълъбарника по-рано от другите, така че разговорите им да започват веднага след като Аарон приключеше със сутрешната си молитва. Шепнеха си още от изгрева на слънцето. Този шепот стана мост между двамата.

Като другите в тяхната общност Аарон се обличаше само в бяло, а косата му бе сплетена на плитка. Той не носеше сандали, защото хората като него вярваха, че трябва да влязат боси в небесното царство и да изчакат там, докато светът бъде възкресен след Края на дните.

Аарон бе спокоен, усърден работник, учен мъж, който не се боеше да изцапа ръцете си. Бе дошъл да работи на гълъбарниците, защото вярваше, че усърдната работа и славенето на Бог вървят ръка за ръка.

Макар да бе млад, пишеше върху пергаментовите свитъци заедно със старейшините.Възрастните мъже от общността им казваха за него:

-, Буквите му са толкова красиви, че ангелите надничат над рамото му, за да им се наслаждават. Толкова е благочестив, че мастилото от бадемово масло, с което пише, се превръща в кръв и изглежда червено на страниците.

Бе решено, че той ще заеме мястото на главния старейшината, когато общността им почувства нужда от нов водач. Аарон и ръководителят на общността често седяха един до друг, опрели глави, потънали в размишления или молитва.

Майката на Сара Шела скоро започна да проявява недоволство от новия помощник. Пращаше го постоянно да работи в най-отдалечения гълъбарник, в който имаше място само за един човек, но Сара постоянно ходеше да му помага в това тясно пространство. Шела следеше внимателно Аарон с присвити очи и все по-често на лицето ѝ падаше сянка.

Един следобед, когато Сара се прибра, за да приготви леща и маслини, Шела отпрати Аарон.

– Можеш да си тръгнеш веднага – каза тя на есея. – Няма причина да оставаш повече днес.

– Нима не полагам достатъчно усилия? – изненада се Аарон. – Какво съм сбъркал?

– Няма никакъв проблем с работата ти – отговори Шела.- Просто нямаме нужда от теб тук.

Когато Аарон си тръгна Шела каза на жената до нея:

– Ако беше твоя дъщеря, и ти щеше да направиш същото.

Тя се боеше от привличането между Аарон и Сара. Не желаеше този мъж да бъде избраник на дъщеря ѝ. Аарон бе прекалено благочестив, за да вижда нещо друго, освен Бог и себе си.

Истината бе, че жената, която избереше, нямаше да ходи редом с него, а щеше да го следва, покорно свела глава.

Когато Сара се върна с храната, се изненада, че Аарон го няма. Лицето ѝ поруменя издайнически, докато се оглеждаше за него. Вдигна очи към майка си с огорчение и каза много тихо:

– Тя го отпрати, за да ми направи напук. Жестока е. Мисли само за това, което на нея ѝ се иска.

–  Тя ти е майка, – опита се да я успокои една от жените.

Сара свъси вежди.

– Майка, която не се интересува от щастието на дъщеря си .

Жените разбираха, че момичето е ядосано, за това грешеше относно майка си. Аарон не беше подходящ за нея.

За него казваха, че може да се моли без прекъсване, по цял ден, до появата на първата звезда на нощното небе.

– Виж как живеят есеите, – опита се да я смири една от жените. – Едва ли някоя майка ще иска за детето си живота, който водят жените на есеите. Живот, изпълнен с покорство, бедност и саможертва.

Всички виждаха какво ще бъде бъдещето на Сара, ако избереше да тръгне по този път, но тя самата не го осъзнаваше. Излезе намусена, измъкна се през тежките дървена порта, въпреки че не бе довършила работата си.

Шела тръгна след нея, но беше прекалено късно. Никъде не можа да открие Сара. Тя бе последвала Аарон до каменната плевня на есеите.

Сара беше послушно момиче, но сега бе решила да отдаде верността си на друг.  Какво можеше да направи Шела? Тя бе само майка, чието сърце бе разбито от неразумната постъпка на детето ѝ.

– Тя ще се върне, – опита се да ѝ даде някаква надежда една от жените.

Шела поклати глава. Бе достатъчно веща в пътищата на любовта, за да разпознае мрежата ѝ, дори сред мъждивата светлина на идващата вечер.

– Грешиш, – каза Шела с глас изпълнен с болка. – Тя вече си отиде.

По пътя към неизвесното

imagesДълго време бяха бродили из шубраците. Бяха изподрани и тук там бяха натъртени. Всеки от тях бе имал чувството, че се е изгубил, но накрая се събраха на една малка полянка.

Радой изчака някой да каже нещо. Но след като всички мълчаха, седна на земята и попита:

–  Какво мислите да правите сега?

Не последва никакъв отговор.

– Може би ще се откажете и  ще искате да се върнем. Поне обратният път ви е познат, знаете какво има там, но не знаете какво ви очаква напред, – някак тайнствено се усмихна Радой. – Нататък може да бъде и още по-зле. Не знаете дали този пущинак ще свърши след десет минути или след пет часа.

Групата продължаваше упорито да мълчи.

– Не си мислете, че съм ви оставил сами да се лутате из тия драки, – каза спокойно Радой. – Когато се канехте да пристъпите към неизвестното, колкото и маловажно да ви изглеждаше преди половин час, сега то се е превърнало в жизнено важно нещо за вас.

Останалите бяха натъртени, мръсни, изтощени и ядосани. Но Радой ги обичаше, дори когато не му обръщаха внимание и не търсеха помощта му.

– Като пренебрегнахте напътствията ми, всеки от вас съзнателно се отдалечи от сигурността. Разбира се вие бързо тръгнахте  и загазихте. Един неподготвен и беззащитен човек, попаднал на непозната територия, напряга до краен предел зрението си. Когато някой гледа в затъмнено място, у него се пораждат съмнения. Разконцентриран от трудностите по пътя, в душата му се прокрадва желание да се върне назад. Навярно цялото ви внимание е било насочено към дискомфорта, страха, съжалението и гнева.

– Но нали каза: „Последвайте ме“! – не се стърпя Данчо.

– Да но вие не го направихте и ме изгубихте от погледа си, – каза Радой. – Струваше ви се, че изобщо ме няма. Помислете добре, дори и тогава, ако бяхте спрели и ме бяхте повикали , аз щях да ви се обадя и вие отново щяхте да намерите правилния път.

Нямаше повече никакви възражения. Всички го гледаха настойчиво, за да разберат, какво ще последва сега.

– Имам планове за вас, – ободряващо каза Радой. – Ще напреднем още малко. Не позволявайте на случилото се да ви обезнадежди. Ще видите нещо, което до сега не сте чували и виждали.

Групата потегли бавно след водача си, но вече окрилена.