В един малък град живееше Стоил. Ти беше вече на 16 години. Още от детството му в семейството му бе неспокойно. Баща му и майка му отдавна се бяха разделили. Дядо му бе починал. За последните три години Стоил трябваше да смени трина втори бащи.

Майка му вечно беше изнервена. Губеше се от сутрин до вечер на работа. От нея Стоил не бе чул нито една добра дума. Имаше само един човек, които истински го обичаше. Това бе неговата мила и добра баба.

Той почти всеки ден разговаряше с нея преди да заспи. Малко бяха дните, когато това не ставаше. Те нямаха тайни помежду си. Баба и внук бяха като едно.

Първата любов, синини, загуба, всяко малко нещо бе известно на баба му. А тя ревностно пазеше неговите тайни, беше същинска Швейцарска банка, която пази в тайна влоговете на клиентите.

Майка му често завиждаше:

– Пак ли интимничите с баба си? Ти се разбираш повече с нея, отколкото с мен.

Така бяха изминали 16 години….

Стоил излезе на двора да разходи кучето. Седна на пейката и забеляза, че до него седи възрастна жена с куфар. Той нямаше да ѝ обърне внимание, но жената много внимателно го разглеждаше.

„Какво се е вторачила тази бабичка в мен, – помисли си Стоил“.

Той се почувства неудобно, под изследващия го поглед на възрастната жена и попита:

– Бабичко, искате ли нещо?

Тя не отговори нищо, а позвъня на мобилния си телефон.

Изведнъж иззвъня и телефона на Стоил, беше неговата мила баба.

– Здравей Стоиле, здравей мой мъничък.

Младежът бе шокиран. Той се взря в непознатите очи, махна телефона от ухото си и извика:

– Бабо!

След това се хвърли на врата на възрастната жена, която седеше на пейката. и потъна в прегръдката ѝ

До този ден той нито веднъж не бе виждал любимата си баба. През всичките тези години тя бе някъде в друга страна, изкарваше пари с които помагаше на майка му, но всяка вечер, тя звънеше на внука си, за да научи как е минал денят му …

Михаил се отдели от другите деца и тръгна с дядо Матей.

– Какво не ти ли се играе днес с другите деца? – попита го старецът.

– След малко ще отида, но искам да ми отговориш на един въпрос, – Михаил запристъпва напред назад неспокойно.

Дядо Матей погледна внука си и се усмихна:

„Неспокойна и вечно търсеща душа има това дете,“ – каза си старецът.

– Защо е била необходима Реформацията? Нали всички тези мъже са се молили и общували с Бога? И Той ги е водил и насочвал……

– През 1510 година, когато монахът Мартин Лутер посетил Рим, той останал поразен от корупцията сред духовенството. Сикст IV  е първият папа, който е въвел лицензиране на публичните домове и специален данък за духовниците, които издържат любовница. Той въвежда продажбата на индулгенции на вече починали хора, създавайки по този начин неизчерпаем източник на доходи, основно за себе си. Но папа  Александър VI  го е надминал много в това отношение. Именно корупцията по негово  време и продажбата на индулгенции става основна причина  за началото на Реформацията.

– Имало ли е и други преди Мартин Лутер, които не са били съгласни с това, което се върши от тези папи? – попита Михаил.

– Имало е, – каза дядо Матей. – Едни от първите са били Джон Уиклиф и Ян Хус.

– Аха, спомням си, нали Ян Хус са го изгорили на клада? – бързо се намеси Михаил.

– А знаеш ли за какво е допринесла Реформацията? – попита дядо Матей.

– Отключили са Библията от амвона, – припряно започна да обяснява Михаил.

Дядо му се усмихна, а момчето продължи окуражено:

– Тогава всеки имал достъп до Библията. Тя била преведена на много езици, за да могат хората да я разбират.

– Основното ударение било върху личната връзка с Бога чрез Исус Христос и разбиране на Свещеното Писание, не само от малцина духовници, а и от останалите християни каза дядо Матей. –  Така се е съживил духовния живот на милиони вярващи. И тези, които следвали традициите и слушали непонятното пеене и четенето на латински в църквата, достигнали до истината.

Михаил вече гледаше с желание към децата, които играеха. Дядо Матей улови погледа му и каза :

– Върви си поиграй с децата. Ето, Илия ти маха още от одеве с ръка.

Михаил бе разкъсан от желанието да остане при дядо си и да отиде при другите деца, но влечението му към играта надделя….

Дядо Владо много обичаше внука си. Малкият на него бе кръстен. Когато момчето дойдеше при него, сърцето на старецът се разтапяше от гордост.

Винаги намираше думи, с които да поучи и настави внука си, за да знае как да постъпва в живота.

Днес денят бе хубав и двамата седяха на пейката пред вратата под черницата.

– Има хора, – каза дядо Владо, – които искат прошка, но в тях си оставя паметозлобието.

– Какво? – ококори очи внукът му.

– Сега ще ти обясня, – каза старецът, – но преди това ще ти разкажа една история. След като я чуеш, сам ще се досетиш какво имам предвид.

– Истинска история ли или приказка, – нетърпеливо се обади малкия Владко.

– Това се е случило с мен и …, но нека да започна отначало.

Старецът се загледа по пътя който криволичеше към планината и започна своя разказ:

– Изпълнявах различни работи. Един ден ми плати един майстор, мой съсед. Не знам какво се бе случило, но този човек започна да ме ругае пред всички и то когато ме нямаше там. Тогава се замислих: „Какво да правя? Как да му помогна?“

– А нима той е имал нужда от твоята помощ? – учудено попита внукът.

– Да, защото бях направил нещо, което вероятно го е огорчило и дори наранило, не знам, – вдигна рамене дядо Владо.

– А ти какво направи, дядо?

– Веднъж му отидох на гости. Когато ме видя той изтръпна, наежи се и почервеня целия. Мислеше си, че съм дошъл да му се карам, за това, че говори такива работи зад гърба ми.

– Дядо, този човек не те ли изгони веднага?

– Нямаше възможност, защото започнах спокойно да му говоря за градината му, да хваля богатата му реколта. Поговорихме си и за гостоприемството ….

– И просто така си седяхте, и разговаряхте? – усъмни се малкият Владко.

– Сърцето му се стопли, – засмя се дядо Владо. – От тогава не съм го чул да ме хули или да говори лошо за мен. Понякога идва и ми помага в работата.

– Много добре се е получило, – заключи внукът. – Във всяка ситуация трябва да се намира правилния подход, а не как каза онази дума?

– Непаметозлобие, – засмя се старецът и доволен от разсъжденията на малкия, потупа внука си по гърба.

Думата цирк произлиза от прилагателното „кръгъл“ –  circus.

Понятието цирк може да се срещне не само в европейската култура, но и при народите на Азия и Африка. Даже у вожда на ацтеките Монтесума испанецът Кортес открил  музей с чудовища. Марко Поло се възхищавал на лъвове, които се кланяли на великия хан.

През всички времена в двора на управниците винаги е имало астролози, некроманти, шутове и странстващи акробати с дресирани животни. Именно по това време се е зародил цирка. Може да се каже, че всички управители са си имали свой собствен цирк.

Циркът за древните римляни, е едно от най-грандиозните събития и зрелища по това време. Основният интерес на зрителите бил прикован към състезанията с колесници. След това се появили и други атракции като борби на гладиатори и такива с животни.

Циркът в Древния Рим е изиграел значителна роля. Той е бил единственото забавление за хората.

Внукът на Кловис I, след разпадането на Римската империя организирал цирк в Париж. Хората са можели да видят  жонгльори и акробати, шутове и клоуни, но цирка не станал популярен и скоро бил закрит.

Нещо подобно на съвременния цирк се е появил във Франция през 18 век. През 1774 г. двама ездача от Англия организирали представление с клоуни и дресирани животни, а също и пантомима.

Може да се каже, че родното място на съвременния цирк е Франция, или по-скоро Париж, от където цирковите представления се разпространяват из Европа.

Внук обяснява на дядо си същността на играта  с покемони.

Дядото слуша с половин ухо,  как се търсят и улавят тези забавни същества и изведнъж казва:

– Разбрах! На тази игра на работата играехме.

– Наистина ли?!

– Разбира се. Тези покемони и до сега ги сънувам.

– Уау! Дядо  ти какво си работил?

– Началник на отрезвителното …..