Семейство Петрови се премести на ново място. Имаха дом, но той се нуждаеше от ремонт.

Когато премахнаха гипсокартона се появи сериозен проблем.

Навсякъде имаше грамадни черни буболечки. Те нямаха край.

Петрови бяха предупредени за подобна опасност и се бяха снабдили с препарат за унищожаването им, но бе третирана само повърхността.

Истинските щети бяха скрити и те бяха много по-големи. Започваха в основата на конструкцията и бяха увредили ядрото на къщата.

– Сега всичко трябва да премахнем и да започнем отначало, – въздъхна Камен главата на семейството.

– Това вероятно ще бъде много скъпо и ще отнеме много време, – скръсти ръце пред гърдите си Мая, бъдещата домакиня на този дом. – А до тогава къде ще син

сестра

живеем? Наближава и по-хладно време.

– Е, това не бяхме очаквали, – тъжно констатира Иван, по-малкият син в семейството.

– Случило се е, – махна с ръка Ема, сестрата на Иван и Емил, – защото проблема се е криел в основите.

Това затруднение наведе семейството към нови размишления.

– Същото опустошение може да се случи и в духовния ни живот, – поде Камен. – Повечето тийнейджъри, които израстват, посещавайки църква редовно, но я напускат след гимназията и не се връщат повече.

– Християнството не е било тяхната вяра, а тази на родителите им, приятелите или уважаван от тях човек, – отбеляза Мая. – В основата си вярата им е слаба, както и нашия дом заразен от буболечки.

– Може да са имали добро начало, – допълни Камен, – но ако не е здраво, установената вяра става податлива на външни влияния.

– Не само тийнейджърите са изложени на риск, – повдигна вежди предизвикателно Иван.

– Това ми напомня за колосянската църква, – намеси се и Ема. – Те са били някога „врагове“ в „умовете“ си и „отчуждени от Бога“. Исус е променил всичко това, правейки ги безупречни и свободни. Имаха добро начало, но тази свобода зависела от това да бъдат здраво вкоренени във вярата си, докато продължават напред.

– Необходим е силен завършек, – поклати глава като старец Емил. – Човекът, който се стреми да завърши добре, притежава достатъчно твърда вяра, за да може да продължи напред в живота, непоколебим.

Камен заключи:

– Този вид непоколебимост изглежда като да вярваш в Бог за живота си, когато обстоятелства не се развива във твоя полза. Нищо не върви по план, но въпреки това твоята надежда в Неговата вярност към теб остава. Ако връхлети ураган в живота ти, ти не изпадаш в депресивно вцепенение от несигурността, а оставаш изпълнен с надежда, знаейки, че Бог е верен.

Чу се дрезгав глас в нощта:

– Здравей! Мога ли да се постопля малко.

Доньо се скара на кучето:

– Стига си лаял! Пусни човека, да дойде до огъня!

– Благодаря, – непознатият се приближи. – казвам се Матьо.

Той пуска тежката си чанта на земята с облекчение:

– Давам предимство на огъня и почивката пред това бреме.

Доньо се засмя:

– Съжалението е голяма тежест, ден след ден, миля след миля. Носенето на гузна съвест увеличава товара.

Матьо побутна шапката си малко назад и прибави:

– Нашата съвест е система за предупреждение. Тя ни е дар от Бога. Той е написал закона Си на всяко сърце и след това ни е дал съвест, за да различаваме правилното от грешното.

– Съвестта ни се прекланя пред всичко, на което даваме най-високо място в сърцата си, – поклати глава Доньо. – Ако Исус е Господ, съвестта ни ще бъде чувствителна към Него, водейки ни в Неговата добра, съвършена воля и живот в увереност и мир.

– Така е, – съгласи се гостът край огъня. – Ако нещо или някой друг освен Исус заеме трона, съвестта ни ще отслабне. За съжаление, при лоши влияния, тя може дори да загуби всякаква чувствителност.

Задуха студен вятър. Матьо забеляза, че и двете обувки на Доньо бяха цъфнали. От там се показваха мръсните му пръсти.

– Какво ще кажеш да ти поправя обувките? – предложи Матьо.

– Благодаря, – веднага се отзова Доньо. – Аз пък мога да ти помогна да олекотиш чантата си. Със сигурност ще улесни пътя ти.

Двамата решиха, че на другия ден, когато е видело, взаимно ще си помогнат.

Петрана бе бясна. Малкото ѝ момче бе пръснало храната на папагала върху леглото си.

Когато тя се разкрещя, Тони намери от някъде маркери и започна да шари стените на банята.

Петрана бе чувала да я съветват в такива ситуации:

– Брой до три.

Но това не работеше.

Отнемаше му любими играчки, наказваше го в ъгъла и какво ли наказание още не измисляше за малкия пакостник, но те не оказваха никакво влияние на Тони.

Тя бе виждала другите майки да броят до три, но след това нищо не правеха.

И Петрана опита, но малчугана извика:

– Четири!

– Просто не знам, какво за Бога трябва да направя, – тя бе на предела на силите си.

Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.

Севда сподели:

– Объркана съм. Не знам какво да мисля, за общението с моите родители?!

– Имала си проблем с тях и носиш още белезите на тяхното насилие над теб ли? – попита я Маргарита.

Вместо отговор Севда изстреля бързо следващия си въпрос:

– Как мога да почитам родителите си, ако действията им не са били почтени? Това означава ли, че трябва да остана под техен контрол и да се поддавам на манипулациите им, за да угодя на Бог?

Маргарита поклати глава:

– Трябва да ценим високо ролята на нашите родители в нашия живот, но това не означава, че имат право да унищожават живота ни само защото са ни родили на бял свят.

– Какво да правя? – Севда бе още по-объркана.

– Докато оценяваме живота си, можем да почетем родителите си, като осъзнаем тежкото влияние, което са имали върху нас.

Севда въздъхна дълбоко, а Маргарита продължи:

– Не трябва да им позволяваме да ни манипулират и злоупотребяват, за да угодим на Бог. Все още можем да изберем да ги обичаме, въпреки че може да се наложи да поставим граници във връзката си с тях.

– Трудно е това за мен, – повдигна вежди Севда.

– Тогава помоли Бог, да ти помогне да почиташ, обичаш и показваш уважение към родителите си. Нека Той ти покаже как да имаш добри, здрави граници в отношенията си с тях.