Когато Таня водеше децата си на училище рано сутрин, по-малкия Кольо сочеше с ръка и съобщаваше:

– Пак онова момиче.

А Надя му пригласяше:

– Колко смешно бяга. Сякаш нещо я спира да прави това.

Това младо момиче всяка сутрин се движеше по същия начин в парка. То имаше огромно слушалки на главата и ярки чорапи, които достигаха коляното.

Девойката редуваше движенията на ръцете и краката си, като винаги докосваше земята с един крак.

– Този спорт е различен от бягането и джогинга, при който се натоварват само коленните стави, – поясняваше за кой ли път Таня.

– Какво е това джогинг? – питаше Кольо.

– Забраванко, – плезеше му се насреща Надя, – това е бягане при, което хората си почиват.

– А това? – продължаваше неуморно Кольо, като сочеше по посока на момичето.

– Това е силово ходене, – обясняваше отново и отново Таня,

Тя всяка сутрин се опитваше да внесе по-голяма яснота на думите си, за да я разберат децата.

– То е умишлено сдържане, ограничаване на естествената склонност на тялото да бяга. Този вид движение дори да не иска да включва толкова енергия, съсредоточеност и сила, колкото и обикновеното бягане, все пак ги изразходва. Но при него всичко е под контрол.

„Това е ключът, власт под контрол – помисли си Таня. – Библейското смирение, както и силовото ходене, често се разглеждат като слабост, но това съвсем не е така. Смирението не отслабва нашите сили и способности, а по-скоро позволява да бъдат укротени, както ръцете и краката ръководени от ума, когато прохождат рано сутрин“.

Когато чуем призива „върви смирено“, нужно е да ограничим желанието си да вървим напред пред Бога.

Понякога се налага да направим нещо и то бързо, защото ежедневната несправедливост в нашия свят е огромна, но ние трябва да бъдем контролирани и насочени от Бог.

Дъждът тихо ромолеше. Бе влажно и мрачно. Водните струи не можеха да отмият тъгата и болката в сърцата на хората. Всеки вярваше, че ще пекне слънце. Но кога щеше да стане това?

Тишо гледаше как водните капки удряха по стъклото, но мислете му бяха другаде.

В стаята влезе баща му.

– Татко, възможно ли е, човек да вярва в Господа и да не се е покаял?

– Да, – потвърди бащата му. – На този човек му е представена картината на изобилния живот в Исус, но е пропуснато нещо много важно. Запомни добре, Евангелието се приема чрез вяра и покаяние.

– А какво става, когато хората повярват в Исус, но не се покаят? – попита Тишо.

– Те няма да са истински свободни. Просто ще прибавят към разбития си живот идолопоклонство.

– Но нали вярата е белег, че се доверяваш и разчиташ на Бога?!

– Човек има нужда от истинско покаяние, – въздъхна бащата. – То се изразява в признание, че животът, който е водил до сега е срам и позор. Това, което е било до този момент унищожава и съсипва не само индивида, но и тези, които обича. Покаянието води до живота с установен нов ред.

– Но …..

– Това е Евангелието, – наблегна бащата. – Бог е безграничен по власт и сила. Той е дал идеалното решение как да премахнем пагубната болка от греха.

– И то е, че Исус заплати греха ни.

– За това можем да установим отново хармонична връзка с Бога чрез вяра в Исус и истинско покаяние, – допълни бащата.

– И когато размишлявам върху Словото …..

– Това е все едно гледаш непрекъснато променящи се изгрев, – прекъсна го баща му. – Всяко разсъждение върху Писанието е нова покана за благодат, живот и мир.

– Сега ми стана ясно, – каза Тишо. – След покаянието Евангелието дава възможност на всеки да промени поведението си и да премахне досегашните модели, които са го опустошавали и погубвали.

– Само живот подчинен на истините от Писанието, – подчерта дебело бащата, – ни прави свободни, а това става възможно след покаяние.

Баба Дона имаше малка градина в задния си двор. Там тя засаждаше любимите си зеленчуци. Всяка сутрин старицата наглеждаше градината си и с интерес наблюдаваше какво расте в нея.

– Я гледай ти, краставичките ми са наболи, а чушките вече имат цвят. Доматите имат малки плодчета, ще ядем тази година хубав плод.

Тя поливаше редовно растенията и ги плевеше, но не можеше да спре натрапниците, които нарушаваха границите на градината ѝ.

Хората в квартала ѝ се възползваха от това, че градината бе без ограда и изхвърлиха боклука си в нея. Грозно и отвратително бе да се виждат всякакви отпадъци и нежелани домакински вещи, разположени около красивите ѝ процъфтяващи зелени растения.

Видеше ли ги отново в градината си баба Дона взимаше бастунчето си, обикаляше квартала и викаше на хората:

– Елате и си приберете боклуците, моята градина не е сметище…….

Малко смешно изглеждаше от страни, как старицата размахва бастуна си и заплашва, но колкото и странно да бе, боклуците поне временно изчезваха от градината.

Тази история ми напомня на нещо много познато.

Помислете си, колко често дяволът идва да изхвърли боклуците си на ваша територия?!

Тогава имаме властта да му заповядаме в името на Исус да си вземе боклука и да напусне семейството ни. Той ще си отиде, защото сме били овластени, да можем да го правим.

Няма нищо, което дяволът да е откраднал от нас, което да не можем да си върнем обратно, ако горещо се молим и упражняваме властта си като дете на Бог.

Днес, когато сме застрашени от болести, загуба на работа, страх и тревога за утрешния ден, ви насърчавам да изградите защитна молитвена стена около себе си, семейството си, приятелите си, съседа си, града си и страната си.

Слънцето се скри зад хълма, но още се усещаше жегата. Елена седеше край чешмата под старото дърво и се бе размислила.

Баща ѝ бе починал. Разведе се с мъжа си, който ламтеше за власт и не пробираше никакви средства. Дори се опита да пожертва нейната чест за бъдещ му обещан пост.

Болката ѝ бе голяма. Чешмата поради жегата сълзеше, както нейните очи.

Прелетя едра птица, а сянката ѝ притича през поляната. Елена вдигна глава и остана поразена. Клоните на старото дърво бяха изсъхнали. Стърчаха като ръце на изсъхнал скелет. Най-отгоре имаше гнездо на щъркел.

– Как не съм забелязало, че дървото е изсъхнало.

Като ирония на дебелия ствол на дървото се виждаше табела с надпис: „Това вековно дърво е под закрилата на закона за защита на природата“.

Това не изненада Елена. Някаква болест бе нападнало подобни видове дървета из цялата старана.

– Всичко вече се затрива, че дърветата ще оцелеят в такова време?! – възкликна тъжно Елена.

Никола бе навел глава. Той упорито ровеше с върха на обувката си земята и не преставаше да мърмори:

– Ти не знаеш какво ми направи той. Никога няма да му простя ….

Владо го погледна спокойно и попита:

– Съблазнително ли ти изглежда да откажеш прошка на този, който те е наранил? Нима смяташ, че като не му прощаваш имаш някаква власт над него.

Никола изненадано погледна приятеля си, а Владо продължи:

– Всъщност, отказвайки да прощаваме, ние продължаваме да позволяваме на миналите грешките, извършени срещу нас и хората, които са ги извършили да имат власт над нас.

– Но ….

– Когато казваш: „Никога няма да му простя“, ти отново преживяваш болката и утвърждаваш нейното място в паметта си. Исус не е умрял, за да живеем поробени от миналото. Той понесе всичко лошо направено на нас и от нас, за да можем да живеем пълноценно и свободно.

Никола бе навел глава, но в него всичко все още се бунтуваше.

– Ключът да можем да простим на онези, които са ни оскърбили, – добави Владо, – е да погледнем към кръста. С негова помощта ние разпознаваме колко голям е грехът ни и колко много е струвало на Бог – животът на Неговия Син! – за да ни го прости. Когато осъзнаем колко много ни е простено виждаме, че можем да дадем прошка на онези, които са ни наранили.

Владо усещаше, че приятелят му упорства и не иска да вникне в това, което му казва. За това прибави:

– Не ме разбирай погрешно. Прошката не означава да пренебрегнеш или отричате насилственото поведение спрямо теб. Не трябва да си затваряме очите за греха. Бог изравни справедливостта за всички наши грешки спрямо невинния Си Син.

Никола гледаше приятеля си с надежда, която си проправяше път към сърцето му.

– Целият гняв за злото, което ти е причинено се изля върху Исус на кръста, – Продължи развълнувано Владо. – Когато разбереш това, ти ще можеш да простиш. Прощавайки ще можеш да благословиш. По този начин се изживява Евангелието за разширяване на благодатта към онези, които не я заслужават.

Никола се бе успокоил. Очите му искряха. Той бе осъзнал какво трябва да направи.