И какво или – или? Това зависи на къде гледаме.

Или в масовата единица в обществото, или в елита.

Или глупавите потребители със стандартен-щампован мозъка или в зараждащият се елит.

Или се движим към успех в образованието, кариерата, бизнеса, или тъпо лазим е интернет, седим в социалните мрежи, получаваме падащата ни се парична част, чрез която можем относително добре да съществуваме.

Или в уеднаквената, щампована част на човечеството, или в компанията на ярките личности.

Процесът на уеднаквяване е започнал и то не отдавна, но върви с нарастващи темпове.

Знаете ли кога забелязах това? Само не ругайте и не се оплаквайте.

Когато една стока изчезне, а вместо нея се появи нещо единно и неразличимо от останалите, но със същото име. Такива мога да назова достатъчно много.

Например поничките с белия крем изчезнаха, но те по нищо не могат да се сравнят със сегашните „понички“ пълни с някакъв конфитюр или мармалад.

Ето качвате се във метрото, влака, автобуса. По-рано в превозните средства хората четяха книги, а сега всеки е потънал в своя смартфон или таблет и не забелязва какво става край него. В това няма нищо особено, освен едно.

Човечеството стремително си губи паметта.

Това се нарича „Google ефект“, когато мозъкът става инвалид подпиращ се на патерици – мини технологии. Този ефект е заразен и се предава ……

И знаете ли, кое е най-лошото? Това, че хората не забелязват това.

Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.

Виктор бе сътрудник на транспортната полиция. Днес бе дежурен и получи тревожно съобщение по телефона си:

– Неадекватен пътник на релсите. Погрижете се за него и го махнете от там. Скоро ще мине влакът.

Симеон Владов бе отчаян. Той се тресеше целия. Скочи на релсите и започна да крещи:

– Няма да отида в затвора, няма да отида в затвора!

Виктор веднага се отправи към него.

Когато мъжът видя отправящия се към него полицай, застана на релсите на колене и започна да повтаря:

– Просто искам да умра, просто искам да умра, ….

Тогава Виктор надяна белезници на дясната ръка на самоубиеца и се опита да го махне от релсите. Мъжът оказа силна съпротива.

Полицаят в последния момент успя да го изхвърли от релсите, малко преди влакът да  премине край тях.

Стефка се омъжи и роди син. Скоро след това съпругът ѝ загина при автомобилна катастрофа. Синът им беше само на две годинки.

Стефка много тъгува по мъжа си, но на нея ѝ бе останало само момченцето и тя му отдаде своята любов, ласки и нежност.

Очите на синът ѝ Валентин бяха сини като небето.

Момчето ѝ порасна, то оценяваше всичко, което майка му бе направила за него. Валентин много се грижеше за нея, винаги я радваше. Страхуваше се да не я нарани или да и причини и най-малката болка. Стараеше се да не я обиди или разстрои с поведението си.

Всичко беше много хубаво в живота им. Не бяха много богати, но бяха щастливи.

На 22 години Валентин завърши университета. Реши да замина далече на север на работа и да осигури на майка си старините.

Замина и …. изчезна.

Стефка писа до града, в който го бяха назначили. Звъня на всички възможни телефони. Търсеше го навсякъде, но всичко беше безуспешно.

Стефка много сълзи проля по сина си, отслабна, но не загуби надежда, че ще го намери. Майчиното ѝ сърце подсказваше, че той е жив.

Минаха три години.

Здравето на Стефка се влоши. Направиха ѝ операция в друг град и тя мина успешно. Изписаха я от болницата.

По пътя за гарата, тя видя инвалид, който се придвижва в количка. Стефка бе състрадателна и милостива. Тя имаше пари само за билет за влака, но в джоба си носеше две ябълки, които и дадоха, когато напускаше отделението.

Тя извади ябълките, отиде до инвалида и му ги подаде. Той я погледна, а тя трепна. Същите очи, като небето.

– Вальо, – едва прошепна Стефка и се разплака от щастие. – Какво е станало с теб? Защо не ми се обади?

Валентин гледаше с болка майка си:

– Мамо, …… стана злополука. Откараха ме в болницата. След това не можех да ходя. Станах инвалид. Изпаднах в бедност. Започнах да пия.

– Миличък, но защо не се върна у дома?

– Не исках да ти бъда в тежест….. не исках да те разстройвам. Страхувах се, че няма да го преживееш….Така минаха няколко години.

– Какво говориш, сине мой? Толкова се радвам, че те виждам пак, хайде ела да се приберем у дома.

И нейната любов направи невъзможното. Валентин започна да прави гимнастика и различни упражнения….. И той проходи. Отначало бавно и неуверено, но по-късно стабилно и здраво.

Две години по-късно Валентин се ожени, а сега Стефка се радва на двете си малки внучета.

Той беше учител, лекар и писател. Широтата на неговата душа е трудно да се измери с цифри. Това беше човек с голяма буква.

Макс три пъти имаше възможност да избяга и да спаси живота си, но него направи.

Първият път стана преди окупацията на страната, в която живееше, беше в навечерието на войната със нацистите.

Казаха му не веднъж:

– Бягай! В противен случай ще пострадаш.

– Не мога да емигрирам, – казваше Макс. – Как ще оставя децата от дома на произвола на съдбата.

Вторият път му предложиха:

– Бягай, много като теб изпратиха в лагерите на смъртта.

– Не, няма да напусна това гето, тук много хора се нуждаят от подкрепа и помощ, – Макс бе сигурен, че така трябва да направи.

Третия път стана, когато учениците от дома бяха натоварени в един вагон на влак, който отиваше към газовите камери.

Тогава към Макс се приближи офицер от СС и каза:

– Вие ли сте Макс Х. Чел съм много ваши книги. Много хубаво пишете. Вие сте свободен.

– А децата? – попита Макс.

– Децата ще отидат, но вие можете да слезете от вагона, – отговори офицерът.

– Грешите, – каза твърдо и непреклонно Макс. – Не мога да сляза от вагона. Не всички хора са мерзавци.

След няколко дни в концлагера Треблинка Макс заедно със децата от дома влезе в газовата камера. По пътя към смъртта си носеше двама нищо неподозиращи малчугани и тихо им разказваше някаква приказка.

Тези действия на Макс могат да се асоциира с необикновенна жертва и безкрайна любов.