Нямаше по-добър музикант от него в околността. Става въпрос за Еленко Стефанов, млад обещаващ певец и инструменталист. Самият той умееше да свири на няколко инструмента, а песните му щом се запееха, ставаха хитове.

Един ден Еленко чу, че е дошъл някакъв, който разпънал палатка накрай града и щял да говори за Исус Христос и Неговото изкупително дело за цяла седмица.

Музикантът не се интересуваше от такива неща, но любопитството му не го оставяше намира и той реши да иде, за да види, какво правят там.

– Никой не може да ме промени, – каза си той. – Едва ли такива, като този новодошъл ще ми промият мозъка.

Първата вечер Еленко се върна веднага, щом стигна входа на платката. На следващата вечер, надникна, но не остана. Едва на третата вечер, превъзмогна това, което го дърпаше назад и изслуша една от проповедите на мисионера.

Докато слушаше, Еленко бе изобличен за настоящото си състояние. За първи път той се почувства като грешник.

– Да останали такъв, какъвто съм? – запита се той. – Не, това би било пагубно за мен.

На четвъртата вечер Еленко прие Господ Исус за свои личен Спасител. Неверието му се стопи.

Реакцията от приятелите му и тези, които го познаваха не закъсня:

–  Да не си полудял?!

– И ти ли се върза на тези глупости?

Но Еленко остана непреклонен. Той още по-настървено защитаваше вярата си в Бога.

Един ден при Еленко дойде един от уважаваните и начетени мъже в града. Той започна още от вратата:

– Да не си превъртял? Коренно си се променил, не приличаш на себе си. Вразуми се.

– И да ви обяснявам, едва ли ще ме разберете, – кротко каза Еленко. – За да проумеете, какво точно е станало с мен трябва да се покаете.

Гостът тресна вратата и напусна дома на доскоро известния музикант, но Еленко не се отчая. Той имаше такъв мир в сърцето, който не бе изпитвал до сега. Сега в песните му звучеше радост и надежда.

Вече се стъмваше по-рано. Денят  намаляваше, това уязвимо се усещаше, но това не пречеше на дядо Богомил да се събира с внука си Минко и двамата да беседват на различни теми.

Този старец беше пътешествал из целия сват и бе видял много неща. А внукът му бе жаден да чуе за далечни страни, странни обичаи и невероятни явления.

И така тази вечер дядо Богомил започна разказа си:

– Едно от любимите ми места е горичка, намираща се край река. Това е едно спокойно място и има много дървета. Те преживяват зимата и празнуват лятото. И всичките са изкривени или наведени. Там няма идеални дървета.

– Какво толкова ти харесва в тези дървета? – попита Минко.

– Въпреки че са такива, те осигуряват идеално място, в което се чувстваш спокоен, – каза старецът вдъхновено.

– Защо ми разказваш всичко това? – Минко знаеше, че дядо му току така не му разказва едно или друго.

– Човечеството е като тази горичка от дървета. Въпреки че се опитваме да стоим изправени, никой от нас не успява. Всички се изгърбваме и навеждаме. Ние сме колекция от наведени и огънати дървета. И това е добро.

– Че какво му е доброто?

– Има красота в нашето огъване. Така че наслади се на обществото на огънатите дървета.

– И как да го направя?

– Отрежи от хората отпуснатостта им. Намали количеството любими мазоли. Бъди търпелив със всеки и домашните му любимци.

– Аха, – каза Минко, но почти нищо не разбра.

– Светът, с всичките му странни хора, е прекрасно място за живеене. И колкото по-рано успеем да намерим красотата в людете, толкова по-щастливи ще бъдем.

Ресторантът бе прекрасен, но в него бе тъмно. Не знам защо, но за да бъде разсеяна тъмнината на всяка маса бе сложена свещ, чийто пламък трепкаше усилено, полюшван от невидимо течение, което се промъкваше под вратата на заведението, но това не помагаше особено много.

Дошлите в ресторанта, за да прочетат менюто или да разберат какво поглъщаха от поднесените им съдове, използваха телефоните си.

На един мъж му дотегна тази обстановка, затова стана, отиде до сервитьора и ядосано попита:

– Може ли най- накрая да включите осветлението?

Малко след това в ресторанта светна. Чуха се аплодисменти и радостни възгласи.

Всички изключиха телефоните си.

Солиден господин намести добре чинията пред себе си и възкликна:

– Да бъде светлина! А сега да хапнем!

Други го подкрепиха:

– Така е по-хубаво.

– Чувстваме се по-комфортно.

– Тези свещи ни изнервяха само.

Мрачната вечер се превърна в празник и то само с едно щракане на ключа.

Но колко е по-важно да знаем истинският източник на светлината.

Самият Бог каза, когато създаваше Вселената: „Да бъде светлина. И стана светлина“.

Светлината изразява голямата любов на Бог към нас. Неговата светлина ни насочва към Исус и ни извежда от тъмнината на греха.

Ходейки в Неговата светлина, ние намираме светъл път в живота си, прославяйки Сина, Който е най-светлият подарък за нас. Докато Той свети, ние можем да вървим по Неговия път.

Петър и Асен бяха приятели от малки. Те постоянно твърдяха, че не са видели лошо в живота си и едва ли ще им се случи такова.

Една вечер Асен подмина двама младежи и чу ясно, как единият каза:

– Все пак има ад и вечно проклятие ….

Тези думи заседнаха в мозъка на Асен и той сериозно се разтревожи.

На другия ден той каза на Петър твърде обезпокоен:

– Ами ако има ад, тогава ….?

Петър се разсмя:

– Да не си малко дете, та вярваш на такива глупости? С тях плашат лековерните хора.

Асен го изгледа, но не продължи да споделя спотаилия се в него страх.

– Когато умра ще се върна да ти кажа дали има ад? – плесна с ръце Петър.

След една седмица Асен научи, че приятеля му е умрял при катастрофа. Настъпиха тежки часове за Асен.

През нощта той сънува, че някой е застанал до леглото му. Изведнъж в него позна Петър, който му шепнеше:

– Има ад, целия горя в него.

Асен се събуди облян в пот. Този сън силно го разтърси. След няколко дни посети близката църква, където ясно чу от амвона:

– „Вярно е това слово и заслужава пълно приемане, че Христос Исус дойде на света да спаси грешните ….“

Същия ден Исус стана негов Спасител и Приятел на Асен за цял живот.

Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.