Чуйте, трябва да спрем да говорим за това, какво са направили терористите и да започнем да говорим, за делата на Бога. Бог казва, че изцелява тази земя.

Ние трябва да започнем да говорим в страната си за вярата и да не разпространяваме лошите новини. Разбира се, за мнозина това ще звучи странно. Някои дори могат да си помислят, че се занимаваме с глупости, но това не е ново.

Няколко вярващи, които слушат, вярват и говорят благата вест са много по-силни от всички демони на земята. Те са много по-силни, отколкото цяла войска неверници, които говорят само за поражение. Тяхното неверие, няма да лиши от сила вярата в Бога.

На петдесетия ден след Възкресението на Исус Христос, върху събралите се в горницата се изля Святият Дух. Той ги превърна в смели проповедници на благата вест.

На този ден Бог създаде Църквата Христова и ѝ даде необходимите дарове, за да извърши основната си мисия.

С явяването на Святия Дух е започнало разпространението на учението на Христос.

В продължение на много години на Петдесетница се съединяват радост, любов и молитвена нагласа. Бог е любов, а на нея се крепи света.

Невъзможно е да се говори за Святия Дух, без да се спомене Църквата. Ентусиазираното сегашно поколение с относително нови форми на духовен опит, не трябва да ни подвеждат.

Бог е изпратил Святия Си Дух, не за да преживеем едно духовно пътуване в Дисниленд.

Разбира се, когато сме депресирани и подтиснати, свежият вятър на Божия Дух често ни дарява с нова перспектива за нещата. По-важното е, че усещаме Божието присъствие, Божията любов и утешение, и не на последно място радост.

Божият Дух се дава на учениците на Исус, за да занесат новата вест за това, че Той е Господ, че е триумфирал над силите на злото и сега се ражда нов свят за нас, но ние трябва да допринесем за нарастването му.

Невъзможно е да мислим за задачата на Църквата, забравяйки за Божия Дух. Ние не можем да продължим делата на Исус със собствени сили. Ако някой мисли, че може, то в него има прекалено много гордост.

Без Божият Дух ние не можем да свършим нещо, което да има тежест в Божието царство.

Без Святия Дух Църквата не може да бъде Църква.

През Първата световна война мобилизираха Михо. Той бе причислен към кавалерията. Целият му живот беше свързан с конете. През втората световна война още в първите дни той бе на фронта. И отново с конете.

През 43 година Михо получи съобщение, че са загинали четирима от синовете му, петият още воюваше. Две години по-късно бе убит и последния му син.

Накрая Михо се върна, но сам. Донесе грамофон. Радваше се, че не бе попаднал в Далечния изток. Неговата жена го дочака, въпреки голямата си скръб по децата си.

След войната Михо отново започна да се занимава с коне. Дори и като се пенсионира продължи да работи в конюшната. Не можеше да живее без коне.

Имаше си Михо кобила. В стопанството беше напълно безполезна. Своенравна, дива и неконтролируема. Но Михо не даваше и дума да се изговори за клане, нито я продаваше. Неговият авторитет в конюшната бе безспорен и никой не закачаше кобилата.

А ето какво се случи веднъж.

Кобилата си имаше конче. Жребчето щеше да стане добър кон.

Една вечер Михо поведе кобилата и жребчето към реката, за да ги окъпе.

Завърза жребчето на брега и изкъпа кобилата, а след това изкъпа и жребчето.

Михо живееше край река, но так и не се научи да плува.

Той се хвана за кобилата и реши да прекоси реката, а жребчето ги последва. Изведнъж  Михо попадна в яма и започна да потъва. Течението на реката бе доста силно и той се намери сам във водата.

Успя с последни сили да се хване за жребчето, а то пръхтеше и издуваше безпомощно ноздри. Течението ги отнесе по средата на реката. Михо усещаше, че ще се удави, но след себе си повлече и малкото конче.

Наоколо нямаше никой. Михо се опита да извика, но се нагълта с вода.

Кобилата се хвърли в реката и започна бавно и мъчително да ги дърпа към брега. Течението ги блъскаше неумолимо. Така кобилата се бори цели два километра надолу по реката.

Михо беше в безсъзнание, но здраво бе стиснал жребчето за врата. Какво стана той не видя…….

По-късно в кръчмата Михо разказваше за случилото се:

– Когато дойдох в съзнание, не смеех да отворя очи, да не би да видя архангел Гавраил. Накрая се престраших и погледнах. Над мен бе склонила глава моята кобилка.

Докато се влачеха във водата и кобилата се бореше в реката, някой ги бе видял и се бе развикал:

– Помощ! Михо се дави!

Жена му, на която бързо ѝ бяха съобщили лошата вест, тичаше по брега и високо ридаеше.

Когато кобилата измъкна Михо и жребчето си, хората дотичаха, обезпокоени. Зарадваха се, щом разбраха, че Михо е жив.

След този случай само някой да обидеше кобилата на Михо, трябваше да ѝ даде от най-хубавото зърно или захарче направо от ръката си.

Би било чудесно да се намери лек, който може трайно да излекува слабостта и греховността на човешката природа!

Хората непрекъснато са в конфликти, изпитват разочарования и имат провали. Представете си, че се намери лек за болестите на човечеството. Всички хора ще бъдат изумени от това.

Най-радостната вест е, че има такова средство. Бог ни е дал такова лекарство и това „лекарство“ е Исус Христос. Той може да ни прости греховете, а Святият Дух да измени и обнови живота ни.

Вместо греха, хаоса и объркването Бог ни дава правда, радост и надежда. В душите ни настъпва мир, който не зависи от външните обстоятелства.

Изцелението е дошло при нас още от преди две хиляди години, когато Исус Христос умря и възкръсна за нас.

Проявява ли се Той в ежедневния ти живот? Променил ли те е? Уподобяваш ли се все повече и повече на Него?