Сейшелската палма расте само на тези острови. Плодовете ѝ достигат 20 килограма и се смятат за най-големите в света.

Плодът на сейшалската палма може да се забележи на герба на Сейшел.

Кухнята на местните изобилства с ястия от прилепи.

Оказва се, че това е една от малкото държави, където в семействата цари матриархат.

На Сейшелските острови се намира един от най-големите атоли, втори по величина на планетата. Дълго време стопани на атола са били пиратите.

Известният химик Уилард Гибс е един от „Зала на славата на великите американци.“ Името му носят много величини и понятия от термодинамиката: енергия на Гибс, правило на фазите на Хелмхолц-Гипс, триъгълника на Гибс …

Семейството на Гипс се състояло от двете му сестри и шурея му. Те живеели заедно през целия му живот в една и съща къща, която била много близо до училищата, в които учил ученият. Също и до колеж, в който учил и университет, в който по-късно преподавал.

Тихо провинциално градче New Haven дало на Гибс всичко необходимо за работата му: равномерен живот, много книги и красиви околности за разходки.

Едно от развлеченията на учения било приготвянето на домашни салати. Те му се отдавали, като на никой друг в къщата.

И кой може да даде на ястие такова звучно име „Хетерогенно равновесие“?!

Веднъж в кръга на петербургските академици, сред които бил Ломоносов, бил и младия княз Иван Курагин, който решил да напомни, че и той е „величина“.

– Аз съм Рюрикович! Моето родословно дърво започва от Владимир Червеното Слънце. Кой може друг да каже такова нещо за себе си? Ето, ти Михаиле, син на Василий, можеш ли нещо подобно да кажеш за своите предци?

– За съжаление не мога,  – тъжно казал Ломоносов. – Работата се състои в това, че всички документи за нашия род са се изгубили по време на потопа.

Това бе поредното събиране на младите изследователи. На тези събирания те обсъждаха фантастични идеи или проекти, които им бяха направили впечатление.

Групата не беше много голяма, но участниците горяха от нетърпение да превърнат и най-големите фантазии в реалност.

Този следобед беше мрачен и начумерен от дъждовните облаци, които всеки момент бяха готови да се разплачат, но групата ентусиасти се бяха запалили от новата тема, която обсъждаха.

– Една от любимите истории, разказвани от любители на НЛО, смахнати по конспирациите и вярващите в нелепици е  експеримента във Филаделфия, – започна Пламен.

 – Тази история разпали интереса ми към физиката – призна си Запрян.

 – Макар и опроверган от създателя си, мита за филаделфииският експеримент остана популярна тема за разговори в някои от чатовете на Интернет, – засмя се Наталия.  – В легендата се разказва за скриването на американския военноморски плавателен съд „Елдридж“ от радарите във военното пристанище на Филаделфия.

 – Да, бях чувал за това, – подчерта Огнян. – По време на Втората световна война Айнщайн и Никола Тесла започнали да разработват тайна програма, известна като проектът „Дъга“. Те искали да създадат пречупващ светлината камуфлаж, за да скрият корабите на съюзниците от нацистките подводници.

– Новият ескадрен миноносец бил оборудван с всевъзможна научна техника, включително огромни електрически генератори, – започна да разказва Пламен. – Плавателният съд се обвивал в синьозелена мъгла, когато включели уредите и след миг избледнявал, а после отново се появявал, щом изключили захранването.

– Експериментът бил повторен няколко пъти до август 1943 година, – въодушевено заговори Запрян. – Плавателният съд избледнял в мъглата, само че този път се появил в Норфък. Няколко минути по-късно се върнал във Филаделфия и се материализирал.

– Очевидец намиращия се наблизо съобщил,  – уточни Наталия, – че видял неколцина членове на екипажа на „Елдридж“ да се разхождат като зашеметени, докато други продължавали да избледняват и да се появяват, сякаш били призраци.

 – Но това са глупости! – възкликна Мирослав. – Четох, че след години този очевидец е признал, че е съчинил цялата история. Освен това е доказано, че „Елдридж“ никога не е бил във Филаделфия, а Айнщайн е работил върху проекта „Манхатън“.

 – Науката е смесица от експерименти и вдъхновение, – започна философски да разсъждава Огнян. – Няма значение откъде идват идеите. Има безброй примери за изобретения, вдъхновени от легенди, митове и фантастика. През тридесетте години на 20 век радиото, което може да се носи в ръка, на Дик Трейси е било само фантазия, но сега никой не се съмнява в клетъчния телефон.

 –  Жул Верн описва атомна подводница почти цяло столетие преди един адмирал да направи „Наутилус“, – засмя се Наталия. – Научната фантастика предшества лазера, радара, сонара, космическите пътешествия, клонирането и стотици други технологии.

– Не ви ли е минавало през ума, че учените, се влияят от книгите, които са прочели като деца, и са се надявали някой ден да превърнат в реалност мечтите на писателите? – разгорещи се Пламен.

 – Добре – отстъпи Мирослав. – Признавам, че съм чел малко за квантовото телепортиране. Но всичко, което е постигнато, са няколко хиляди атома, кълбо от газ, изстреляно от точка А до точка Б в лабораторни условия. Твърдите, че може да се премести цял кораб, съставена от безброй атоми, и да го върнете в първоначалното му състояние?

 – Това не е квантово телепортиране, а нещо ново – въздъхна Запрян. – Нарича се магнитно скриване. Обектът не се  разгражда, а се премества в едно от четирите известни измерения, трите основни величини и времето.

 – Премахнете ли едно измерение от някой предмет,  – скочи Пламен, – той престава да съществува. Сянката е идеалният пример а това. Тя е двуизмерно копие на предмета, но не е самият предмет. Същият принцип важи и за времето. Извежда се кораб от нашето време и после се връща обратно.

 – Но ако нещо изчезне, за колко време се връща обратно? – попита Мирослава.

 – Това зависи от много фактори, – почеса се по главата Пламен.

Всички мълчаха, но това не бе разрешение за многото въпроси, които възникваха в главите им. Реалност, фантастика, научни постижения, измислица и мошеничество се объркаха в едно голямо кълбо, от което трудно можеше да се излезе……

Скоростта на електрически ток е почти равна на скоростта на светлината.

През 1746 г., когато още не е било известно това, френският свещеник и физик Жан-Антуан Нолле поискал да измери скоростта на тока експериментално.

Той свързал 200 монаси в кръг чрез железни проводници. Получила се верига с дължина повече от половин километър. А след това пуснал ток получен от батерията на Лейдън, изобретена година по-рано.

Всички монаси реагирали мигновено, което убедило Нолле в много високата стойност на неизвестната величина.