Халифът обичаше тайно да напуска двореца си, търсейки нощни приключения. Той обикаляше покрайнините заедно със своя везир. Така двамата разсейваха скуката си, която цареше в двореца.

Съпругата на халифа не харесваше тези излизания, но халифът не слушаше мърморенията ѝ и тихо се изнизваше с везира, да се позабавлява.

Един ден двамата срещнаха магьосник, който също обикаляше наоколо.

Завърза се разговор. Магьосникът им показа няколко трика и тримата много се забавляваха.

Накрая халифът каза:

– Много съм уморен, а до двореца има много път. Как ще се прибера?

Магьосникът предложи:

– Ще превърна временно везира ти в магаре. Така той ще те занесе, а като пристигнете, казваш вълшебната дума и той отново ще стане човек.

Везирът се съгласи. Можеше ли да откаже?

Халифат благополучно пристигна в двореца на преобразения везир в магаре.

Когато жената на халифа разбра какво се е случило, възкликна:

– Какво хубаво магаренце. Моля те, не го превръщай отново във човек. Той ти влияе лошо. За везир можеш да си назначиш някой друг. Нека този си остане като магаре. Ти ще го яздиш и аз също. Децата много ще му се радват. Не казвай вълшебната дума.

Халифът се засмя и се съгласи. На него също много му харесваше магаренцето.

Така везирът си остана магаре.

Ако позволиш да те яздят като магаре, те ще го правят през цялото време.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Млад принц обичал да се забавлява и да смущава придворните с невероятните си прищевки.

Извикал той придворния мъдрец и му казал:

– Изброй ми чувствата благодарение, на които аз изпитвам удоволствие!

Мъдрецът се замислил, а после отговорил:

– Когато слушате музика, вие изпитвате удоволствие чрез слуха. Когато сутрин се разхождате в градината, където цъфтят цветятта, вие се радвате на аромата им чрез обонянието си. Когато сте в банята и ви правят масаж, вие получавате удоволствие от докосването на ръцете на масажиста. Възхищавате се на природата, благодарение на зрението на очите си. Когато се храните от ястията, приготвени от най-добрите готвачи, вие изпитвате удоволствие чрез вкуса. Когато се радвате на победата, която сте постигнали в битка, изпитвате чувство на превъзходство.

Принцът вникнал внимателно в чутото, а след това казал:

– Всичко е ясно. А сега чуй моята задача. Измисли ми нещо велико благодарение, на което да изпитвам чувство, което превъзхожда всички тези чувства наведъж. Иди и мисли, ако нещо ти е необходимо, обръщай се към везира.

Вечерта мъдрецът дошъл при принца.

– Много бързо си решил поставената задача, – усмихнал се принцът.

– О, почтений принце, аз не трябваше да измислям нищо, защото най-великото от всички удовлоствия, които са дарени на човека, е да бъде в присъствието на Бога.

9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек, застанал в най-далечния ъгъл и нищо не казал.
Падишахът погледнал човека и погладил главата си. Мъжът се поклонил и прокарал ръка по устата си. Падишахът погладил лицето си. Човекът – гърлото. Царят докоснал корема си, човекът – крака си.
– Давам на този молител слитък злато! – казал падишахът.
Отговарящият за съкровищата на падишаха се подчинил. Мълчаливият посетител взел дара и си тръгнал.
Съветникът, седящ от дясно на падишаха, се разсърдил и запитал владетеля:
– За каква услуга толкова щедро награди този окъсан дрипльо?
– За царска, – отговорил падишахът, като се усмихнал. – Аз зададах на мъдрия човек три въпроса и той ми отговори.
– Но ние не чухме нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.
– Имащият очи вижда, който има ум разбира, – усмихнал се падишахът. – Аз си погладих главата и мъдрецът разбра въпроса ми. Попитах го: „Какво най- много ни угнетява?“ „Невнимателната дума“ – отговори мъдрецът. „А какво заплашва човек, който си е загубил лицето?“ „Това, – казал мъдрецът, – че дните и състоянието му преминават през гърлото“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза мъдрецът, – за това са дадени на човека краката, за да търси и намира работа и нищо да не пропуска от чудесата на белия света“.
Падишахът погледнал придворните си и се усмихнал за трети път:
– Вие също трябва да запомните тази мъдрост: „Устата води до беди, а краката до храната“.