Младен плесна с ръце и попита:

– Какво според теб е издържливост?

Дядо му се усмихна и отговори:

– За да изградим в себе си издържливост, трябва да се освободим от повтарящите се разрушителни мисли относно самите нас, относно другите и относно ситуацията, в която се намираме.

– Искаш да кажеш, че издръжливостта се поражда, ако заместим погрешните мисли с правилни? – Младен въпросително повдигна вежди.

Старецът не се предаваше лесно и продължи в същата насока:

– Съзнателно направляваме нашето мислене и с цената на много усилия заменяме появилите се разрушителни мисли с такива на надежда, истина и благодарност. Промяната в нашето мислене е начинът, по който се освобождаваме от болката и изграждаме издържливост.

– Наистина ли? – сбърчи нос Младен.

– Забележи, – отбеляза дядото, – ние не правим нищо със самите обстоятелства, а обръщаме внимание на нашите мисли и перспективата относно тези обстоятелства.

– Не знам защо, но когато чуя думата издържливост си представят подскачаща топка, – сподели Младен. – Колкото по–силно я хвърлиш, толкова по–високо ще отскочи обратно.

– Именно гъвкавостта на топката, която преодолява гравитацията е причина за това, – добави старецът.

– Възможно ли е трагедиите в нашия живот да ни накарат буквално да отскочим и да се освободим?

– Разбира се. Ти също можеш да отскочиш, – потвърди дядото, – защото познаваш Бога, който може да ти даде гъвкавост и издръжливост. Господ работи по Своя график, не по нашия. Той е лечител и ни превежда през нашите болки, а не далеч от тях.

Младен се замисли и установи, че в това което казваше дядо му имаше голяма доза истина.

Само защото си бил в плен, не означава, че трябва да си останеш там.

Бог ще превърне твоето проклятие в благословение. Той иска ти да отскочиш и да се освободиш.

Времето ли бе се развалило или нещо лошо витаеше във въздуха не знам, но Тодор бе сериозно притеснен.

Мони го видя, приближи се до него и го попита:

– Забрави ли какво си говорихме преди два дни?

Тодор повдигна глава и го погледна, сякаш се събуждаше от сън. След което тръсна глава и въпросително повдигна вежди.

– Спокойствието не зависи от обстоятелствата, – въздъхна дълбоко Мони. – Ако зависеше, ти отваряш врата за безпокойството и страха.

– Лесно е да се каже, – усмихна се тъжно Тодор.

– Бог е по-голям от предизвикателствата, за това се успокой и престани да се тревожиш, – посъветва го Мони.

– Да, но те ….

– Твоят мир не зависи от хората, защото те не са постоянни, – плесна с ръце Мони.

Тодор само повдигна рамене.

– Спокойствието ти не зависи от правителството, защото то рано или късно се сменя, – продължи настъпателно Мони. – Дори и да имаш мирен дом, децата и съжителстващите с теб понякога причиняват тревоги …

Тодор само свъси вежди, сложи ръце на кръста и зачака:

– Дълготрайният мир зависи само от Бог, – възторжено възкликна Мони. – С Исус Христос, който живее в теб, можеш да поемеш контрола над мислите си, преди те да започнат да те контролират. Отпусни се. Безпокойството е излишно, когато Бог е близо.

„Духът, който живее във вас, е по-велик от духа, който живее в света“.

Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.

Бе вторият ден от страстната седмица. В църквата имаше богослужение.

Когато Наум чу притчата за десетте девици, подчерта след службата:

– Християните носят огромна отговорност за всяко действие в живота си, а също и за причинно следствената връзка в него.

– Ако работиш много това не означава, че ще се постигнат реални постижения, – отбеляза Данчо.

– Възможно е, работата ти да се провали от този, който работи след теб, – повдигна вежди Наум.

– Работата носи скръб и болка. Ставаш рано и лягаш късно, често не можеш да заспиш дори през нощта и си изпълнен с усещането, че работата всъщност не е чак толкова добре свършена, – доуточни мисълта си Данчо. – С други думи, тя никога не те удовлетворява напълно.

– Работата и постиженията, без Божия мир в живота ни чрез Духа, никога няма да бъдат достатъчни. Нуждаем се от Бога, Чийто труд води до истинска почивка и от Спасителя, Който може да спи дори по време на буря, – усмихна се Наум.

Христо бе убеден:

– Трябва да вършим добри дела.

– Да направиш нещо добро ….. с това съм съгласен, – заяви Трифон, – но да извършваш добрини, за да те видят, според мен е сериозно провинение.

– За това лицемерието отблъсква хората, – поклати глава Христо. – Когато людете влизат в църквата, трябва да видят Бог, а не да възприемат пастира или тези, които в момента са на амвона, като изключителни индивиди.

– Необходимо е да бъдем особено внимателни, – наблегна Трифон – когато се опитваме да бъдем добри.

– Че какво му е лошото да сме добри? – свъси вежди Христо.

– За да не правим представление от това, – обясни Трифон. – Бъди сигурен, Бог няма да ръкопляска на този театър.