Каква полза от това, че се безпокоите? В края на краищата, вие сте на борда на кораба, който не можете да контролирате. Дори и капитана да ви предостави руля, вие няма да можете да „вземете рифовете“.

И въпреки всичко се вълнувате, сякаш сте капитан. Успокойте се, Бог е Господ.

Смятате ли, че всичко това суетене и непрестанен шум наоколо означава, че Бог е оставил Своя трон?

Грешите! Неговите коне се придвижват мощно, бурята е колесницата Му. Той им е сложил юзди и ги управлява по волята Си. Бог е все още Господар на положението. Повярвайте Му. Ще имате мир. Не бойте се.

Моля ви, не се обезсърчавайте! Това е опасно изкушение, то е коварно и не се забелязва, но идва като враг към вас.

Унинието стяга сърцето и го изсушава. Прави го неспособно да възприеме благодатта. То преувеличава всичко. Придава на всичко лъжлива окраска и така прави бремето ви непоносимо.

Божиите намерения за вас и подкрепата, която ви дава,  се изпълняват от Неговата безгранична мъдрост.

Природата е непредсказуема. Понякога носи разрушение и смърт, а друг път ни смайва с явленията си.

Undulatus asperatus, известен още като асператус, е рядък облак с доста застрашаващ вид. Класифициран е като нов вид облак през 2009 г.

Тези облаци са се появили вероятно с изменението на природата. До 1953 г. такива облаци не са забелязвани. За първи път са видени във Великобритания. Те съдържат голямо количество топлина и влага. За формирането им е нужна значителна енергия. Тези облаци приличат понякога на бушуващо море.

Учените са забелязали, че облаците асператус за започнали често да се появяват в началото на 21 век. Независимо от застрашаващия си вид, появата на тези облаци не е придружено с бури и урагани.

Буквално Undulatus asperatus се превежда като неравни или бушуващи вълни.

Тези зловещи облаци са особено разпространени в САЩ. Често се срещат в сутрешните и обедните часове.

През 1988 г. французинът Реми Брик само на двата си крака е прекосил Атлантическия океан.

На краката му били превързан и пет метрови потони изработени от фибростъкло. Помагал си само с весло, а зад себе си теглел сал с оборудване за обезсоляване на водата и рибарски принадлежности.

Започнал е пътя си от Канарските острови. Искал е да достигне Гваделупа, но бил изтощен и започнал да халюцинира.

Близо до Тринидад бил качен в траулер.

През 2000 г. Брик си поставил още по грандиозна цел, да премине по същия начин и Тихия океан от Лос Анджелис до Сидни.

Въпреки желанието и силната си воля, той е трябвало да помоли за помощ и рано приключил пътя си на 500 мили на юг от Хаваите. Причина за това била силна буря, която обърнала сала и повредила навигационното му управление.

В южната провинция Диарбекир са иззети последните 6 църкви и са били обявени за държавна собственост.

Администрацията на президента на Турция Реджеп Ердоган е завзела църковните имоти под предлог, че църковните сгради се нуждаят от реставрация след 10-те месеца гражданска война.

Били присвоени православни, католически и протестантски църкви, които са ценни културни, религиозни и исторически обекти. Възрастта на един от храмовете е от порядъка на 1700 години. Сега те са държавна собственост в страна, където 98 % от населението са мюсюлмани.

Решението за отчуждаването е издадено от Министерски съвет на страната на 25 март.

Трябва да се отбележи, че асирийски, арменски, халдейски и турските християни от тези църкви не са могли да присъстват на службите редовно през последните няколко години, поради сблъсъците на турските въоръжени сили с бунтовниците от Кюрдската работническа партия.

Решението на правителството за отчуждаване на тези имоти е предизвикало буря от възмущение в арменските, сирийски и халдейските общности, а редица църковни фондове се готвят да оспорят в съда действията на властите.

Правителството се оправдава и уверява, че не е имало религиозни мотиви, тъй като са били отчуждени и няколко джамии. Джамиите се финансират от държавата, а християнските църкви съществуват от частни дарение.

Ахмет Гувенер, пастор на протестантска църквата в Диарбекир, е уверен, че целта на отнемането на църква собственост, съвсем не е с цел опазването и възстановяването им. Той смята да подаде иск срещу действията на правителството от името на църквите. Ако турски съд отхвърли иска, той ще се обърне към Европейския съд по правата на човека.

Искът на църквите се подкрепя от асоциацията на адвокатите в Диарбекир, даже и от няколко местни служители.

След бурята и силните дъждове, всичко бе наводнено. Покрива бе прокапал. Под вратата бе нахлула вода и бе намокрила всичко, което се намираше до двадесет сантиметра над земята. Бяха унищожени, много папки с документи, които предните дни се валяха по пода.

Но най-големият ужас в офиса предизвика откриването на Генади Стефанов, който лежеше по средата на помещението. Не се знаеше причината за падането му, но главата му беше пробита.

Той беше почти на седемдесет, но продължаваше да работи. В миналото бе тренирал бокс, но травмата, която бе получил изглеждаше доста тежка и  бе изпаднал в кома.

Откараха го бързо с линейка в болницата. Цели три седмици нищо не се чу за него.
Ана, дъщерята на Генади внезапно дойде в офиса. Там служители още се лутаха и опитваха да видят какво могат да спасят от документацията след бурята. Никой не ѝ обръщаше внимание.

Най-накрая Минчева я забеляза. Кимна с глава за поздрав и я попита:

– Какво ново? Дошъл ли е в съзнание?

Ана едва не се разплака:

– Не можах да разбера. Нищо не ми казаха….

– Не се тревожи, – каза ѝ Минчева, – имам познат там. Сега ще му звънна.

Тя бързо набра номера:

– Ники, кажи ми какво е състоянието на Генади Стефанов.

– На оня изпадналия в кома, дето го намериха след бурята ли?

– Да, дъщеря му е при мен и много е разтревожена. Нищо не са ѝ казали.

– Няма никакви шансове за него, никаква надежда. Дори не знаем дали изобщо ще излезе от кома.

– Моля ви, – обади се Ана, – помолете го да ме пусне в реанимацията. Искам да видя баща си и да се сбогувам с него.

Минчева настоя:

– Ники, уреди да пуснат дъщеря му в реанимацията. Тя иска да види баща си …

– Знаеш, че не е редно, – заоправдава се мъжът отсреща.

– Моля те, – каза Минчева, – тя е при мен и не е на себе си. Ако не го види, нацяло ще се срине. Тогава ще спасяваш не един, а двама души.

– Добре, нека дойде, – с неохота обеща лекарят.

Минчева предложи на Ана:

– Искаш ли да те придружа?

Ана само кимна с глава.

Когато отидоха в болницата, в реанимацията пуснаха само Ана.

Поведе я една от медицинските сестри.

Ана влезе плахо в помещението. На кревата сред множество тръбички около него, лежеше нейния баща. Тя имаше чувство, че току що е легнал и заспал.

Ана приближи баща си. Погали го по ръката и много тихо каза:

– Татко, аз съм Ана…. Много те обичам.

И тя се разплака

Изведнъж очите на Генади се отвориха и той ѝ се усмихна. Сякаш я бе чакал да дойде, за да отвори очи….

Генади оживя след травмата и дойде на себе си.

След две седмици го изписаха.