Вечерта завари Тихомир у сестра му Деси. Двамата не бяха се смели така отдавна. Влезе Любо, съпругът на Деси, млад здравеняк, чийто мускули опъваха яко фанелката върху него. Той се усмихна на жена си и каза:
– Отивам да закарам бавачката.
Деси го целуна по бузата и му каза:
– Карай внимателно!
Любо натисна клаксона и им помаха с ръка.
Катастрофата стана на отбивката на магистралата, на километър от тях. Колата бе спряна. Двамата бяха голи на задната седалка. При удара Любо излетя през предното стъкло, а момичето остана в колата. Челюста на Любо бе счупена, имаше порязвания по лицето и гърдите. Момичето не дойде в съзнание.
Пиян шофьор навлязъл прекалено бързо в отбивката. Загубил контрол над превозното си средство и се блъснал в паркираната  кола. Нещастно стечение на обстоятелствата. Деси остана до леглото на съпруга си два месеца.
Един ден във вестника написаха, че седемнадесетгодишното момиче, което е останало в кома след катастрофата е бременно. Тогава всичко се срути.
Деси направи опит да се самоубие. Под вратата на банята течеше кърваво червена вода. Брат ѝ едва не си изкълчи рамото, докато разбие вратата.
Баща ѝ отказа да я прати в психиатрията, щяла да опетни семейството, а той беше уважаван бизнесмен. Деси се прибра да живее в дома на майка си и баща си. Трима самотници в една голяма къща.
Когато съпругът ѝ я напусна, взе със себе си единственото им дете. Деси беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Любо ѝ представи документ за попечителство и тя го подписа. Ако имаха син, баща ѝ щеше да се бори да остане с тях, но тъй като беше момиченце си премълча.
В същата нощ Деси отново опита да се съмоубие, този път с хапчета. Беше облякла бяла рокля и бе легнала в спалнята на родителите си, за да посрещне смъртта.
След това тя отиде в психиатрията за осем месеца. Лечението трудно вървеше, защото тя нямаше желание да живее. Но се намери човек, който ѝ подаде ръка и положението ѝ се подобри. Макар, че вече нямаше желание да се самоубива, беше се превърнала в бледа сянка на това, което беше.
Но сега чувстваше, че е обичана и приемана. Така желанието ѝ да живее и да се наслаждава на живота се възвърна ….

Разказват, че по време на една от проповедите на Сундар Синг в залата нахлули група индуси, които го пребили от бой и избягали.
Побойниците били местни жители. Присъстващите ги познавали и възмутени от деянията им, искали да ги предадат в ръцете на правосъдието.
Имало и такива, които казали, че сами ще се разправят с тях.
Сундар Синг ги изслушал и казал:
– Братя, аз съм потърпевшият и имам друго предложение. Хайде да им простим, както Христос е простил на тези, които го разпънаха или като Стефан, който прости на тези, които го убиваха с камъни.
Простете, освободете провиненият от глоби и санкции. Не отвръщайте с омраза, сменете гнева с милост.
Да простиш, не означава просто да кажеш: „Прощавам ти!“, това означава да премахнеш от сърцето си раздразнението и лошото чувство към съгрешилия.
И за да направим това, ние трябва да припомним нашите грехове. И навярно ще си спомним за не много добри дела, за които и самите ние не можеш да си простим.
По време на война печели тази страна, която гони противника, но не е така на християнското бойно поле. Още по-голям укор за врага е, когато човек не само не отвръща на зло със зло, но обича враговете си.
Прости от все сърце на този, който ти е причинил зло. Прости обидата, която си получил от своя ближен.
Исус Христос казва: „И когато се изправите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, за да прости и Отец ви, Който е на небесата, вашите прегрешения. Но ако вие не прощавате, то нито Отец ви, Който е на небесата, ще ви прости съгрешенията“.

Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.

Често родителите не забелязват или не придават особено значение на това, че децата им си съперничат. И едва когато това стане прекалено очевидно, родителите започват да реагират.
Поведението на родителите има голямо влияние върху психиката на детето. Родителите трябва да помогнат на децата си, да преодолеат конфликтите и да подобрят отношенията помежду си.
Децата често се бият и между тях възниква конкуренция. Всичко започва от малка кавга и достига до ожесточена борба. Конфликтите между децата се появяват, когато родителите им отделят малко време и внимание за тях.
Една от най-често срещаните причините е поява на бебе в дома.
Не сравнявайте децата си, показвайте им, че ги обичате еднакво.
В противен случай, можете да унищожите самочувствието на по-голямото дете и да посеете възмущение и огорчение към брат му или сестра му. Прекарвайте повече време с децата си, играйте с тях, отнасяйте се с тях еднакво, без да ги делите.
Старайте се да бъдете еднакво строги към тях, ако направят нещо не както трябва, но в същото време обяснявайте на по-големите, че имат по-голяма отговорност, отколкото по-малките. Обяснете им това така, че да чувстват вашето разбиране и подкрепа.
Помогнете на децата си, да не се карат, а да намират необходимите думи за разбирателство. Говорете им, че те вече са възрастни  и самостоятелни хора, и сами трябва да намират начини, за да оправят взаимоотношенията си. Ако забележите, че между тях не се получават нещата, опитайте се да намерите решение и направете някои компромиси.
Тогава в бъдеще между тях няма да има неразбирателство и лоши отношения.
Не сравнявайте децата си, защото всяко дете е личност и има своите индивидуални качества.
За да се научат децата ви да решават проблемите си, опитайте се да не се намесвате в конфликтите им, но ако все пак е необходимо съдействието ви, станете посредник помежду им, изслушайте и двете страни, това ще ви помогне да откриете причината за враждата им.

Много често чуваме за караници и кавги между децата в някое семейството. Нека си припомним историите за Ромул и Рем, Каин и Авел …..
За да избегнем тези кофликти се стремим да накараме децата си да се обичат и да си помагат. Но как постъпваме?
При недоразумение при децата казваме: „Тя е твоя сестра, ти трябва да я обичаш“, „Нима не обичаш брат си?“ или „Братята не се бият, а се обичат“.
И веднага след като те чуят подобни изказвания, веднага ще се постарават да направят точно обратното: ще се карат и бият. Или ще демонстрират, това, което искате, обучавайки се на лицемерие и умение да лъжат, за да изглеждат добри и послушни пред вас.
А причината за това е, че децата имат право на различни чувства.
И ако те не могат да се справят с конфликта, то в тях клокочи гняв, заради извършена несправедливост спрямо тях и той естесвено излиза навън. За това на повърхността съвсем не „избликват“ нежност и любов. Те са обидени и желаят да се възтанови справедливостта.
Наместа на възрастните в конфликта, с цел да възстановят мир и любов между сбилите се, още от самото начало е провалена. Даже е вредна. Изискването децата да изразяват чувства, които в момента изобщо не изпитват, обезценява любовта и я прави нещо малко и незначително.
Любовта е нежно чувство, която се подхранва от щастливите мигове, когато се прави нещо заедно, а също и от грижата, и добротата проявена един към друг. Но тя се убива със заповедта от родителя: „Обичай!“
Никак не е лесно да обичаш брат си или сестра си, такава любов не идва изведнъж. Тя много се различава от любовта към родителите, бабите и дядовците.
А чувството за вина: „Аз трябва да ги обичам, но чувствам съвсем друго“ е способно да създаде много беди при самооценката на детето. Искате ли това да се случи с вашите деца?